Ма́йя току-що била родила Безименен в прохладната пещера в Аркадия. Била щастлива и доволна, защото знаела, че дава живот, който хиляди години ще е основа за съществуването на всички. Този живот идвал от самата нея, от името ѝ, което всички знаели, че означава МЕН (Ма́йя – санскр. माया, буквално е илюзия, но и видимост; от друга страна е маята, основата, от която е сътворен всеки) самия или АЗ. Майя знаела, че няма как да кръсти детето си, защото мислела единствено и само за себе си. Това пак идвало от името ѝ, но така или иначе това било решението на боговете, които я били кръстили по този начин, защото самите те в продължения на милиони години мислели за себе си и собственото си съвършенство. Затова решила да го остави Безименен. Решила да даде на детето си самата себе си, като го остави то само да открие името си.

Когато Безименен пораснал, си помислил: Наученото от МЕН (има пред вид и майка си и самият себе си) няма да ми даде име и казал на майка си, че иска да тръгне по широкия свят, за да открие името си.

• Добре – отвърнала Майя, – нека само ти кажа, че най-лесно би направил това, като ползваш и всичко, което са научили другите. А него можеш да откриеш под камъните, които пътешествениците оставят по пътя. Тези камъни се наричат херми, което значи мъдрост.
• Как така камъните притежават знание? – попитал Безименен.
• Пътешествениците са хора, които са обикаляли и знаят много. А традициите повеляват, когато всеки пътешественик пътува, да остави знанието си като камък край пътя. Та в тези камъни, в тези херми, е знанието. От там можеш да получиш много повече информация, защото аз съм ти дала само МЕН, което както знаеш определя и моето мислене само за мен си.
• Благодаря, Майя. Тръгвам, – казал Безименен и поел по пътя.

Много пътища извървял той като се спирал и изучавал всеки камък оставен там, за да търси името си. Така разбрал за мерките, числата и азбуката, усвоил красноречието, научил същевременно манипулирането и измамата. За него дори тръгнали слухове, че е крадец, измамник и лъжец, а той просто бил въплатил в себе си духа на кръстосването, на размяната, пренасянето, престъпването, духа на един преход, преминаване или завой, като всяка от тези дейности представлявала някаква форма за развитие и израстване в известен смисъл.

За да си спести време, започнал да пита всеки срещнат по пътя си какво знание носи със себе си, а не да го чака да остави камъка, който той после да усвои като знание. Самият той оставил множество херми, които другите да ползват. Все по-често онези, които срещал през време на пътешествията си започнали да го олицетворяват със самите херми и да го наричат носител на мъдростта. Защото знаели, че където и да минат, ще видят оставената от Безименен херма, която ще им е много полезна. Дори започнали да търсят тези херми, защото те притежавали изключително много информация.

Един ден Безименен решил да събере всичко, което знаел и да го напише на носител, който е по-лесно преносимо и за да не е пръснато по целия свят. Цялото знание се събирало в една торба с папируси, която той самият нарекъл Кибалтон. Ки – така се наричала жизнената енергия, която го вдъхновявала да събира все повече и повече херми. Ба (или бо), което буквално означало осем, защото толкова били принципите, на които се подчинява светът. Л-тон – това била комбинацията от логос, което значело всеобща закономерност, разумната основа на света, Ум, изначалието на съществуването и тон – звук, вълна, разпространение на тази енергия като аспекти на Всичко, което Е. Казано иначе, Кибалтон била мъдростта, събрана от и за живота. Това били всеобщо закономерните 8-те принципа, чрез които жизнената енергия (резултат на движението на мисълта (Ума)) като звук или тон творят всичко около нас и самите нас.

Безименен не знаел, че развивайки езика си в аркадокритски диалект от областта, от която произлизал, буквата т-сан се използвала само в Аркадия и била със звучене на кирилското „и“. Така Кибалтон се превърнало в Кибалион. За него това нямало значение. Важното било да дари на хората събраното от всички херми знание, всичката мъдрост на едно място, за могат те лесно да го ползват. Но хората започнали да говорят за Кибалион на Хермес като за сборник на мъдростта. Тогава Безимен разбрал, че има име и то е Писарят на хермите, или Хермес, което значело мъдрец.

Знанието – пишел той – е затворено в къща със седем стаи, заключени със седем ключа. Те са разпръснати из стаите и трябва да ги откриеш за да стигнеш до всичко. Докато си вътре в тях, ти получаваш знанието, но си оставаш винаги затворен. За да се освободиш и усетиш свободата, трябва да откриеш осмият ключ, ключът към пълната свобода и щастие…

Минали години. Езотерично-научното практическо познание достигнало до нас като седем основни принципа. Тяхното дълбоко разбиране и прилагане във всички сфери на живота е една библиотека на мъдростта, което води всеки до особено състояние – болъгхар. Това е Състояние на отдаденост към другите, към Всичко, което Е, с желанието всеки елемент от Творението, наречено действителност, да е конкретен твой аспект на творец. Тогава се превръщаш в Източник на себе си и на средата, в която се проявяваш и самият ти твориш. Тоест, сам се явяваш отражение на отраженията, които си сътворил. Това е Избор, който правиш, за да пребъдеш във времето и пространството… Седемте принципа на Хермес гласят:

Първи принцип – ЦЯЛОТО е УМ; Светът е ментален

Принцип на съответствието – Както е горе, това и долу, каквото долу, това и горе.

Принцип на вибрацията – Нищо не е в покой; всичко се движи; всичко вибрира.

Принцип на полярността – Всичко е двойствено; всяко нещо притежава два полюса; всяко нещо има своя противоположност; еднаквото и различното са едно и също; противоположностите са еднакви по своята природа, но са различни по степен; противоположностите се привличат; всички истини са полуистини; всички парадокси могат да се помирят.

Принцип на ритъма – Всичко е на приливи и отливи. Всичко се издига и спада. Колебанието на махалото е във всички неща. Случайност не е нищо друго, освен името на Закона, който не е познат;

Принцип на причината и следствието – Всяка причина има свое следствие и всяко следствие има своя причина. Случайността не е нищо друго освен името на Закона, който не е познат. Съществуват много нива на причиняване, но нищо не се изплъзва от Закона.

Принцип на рода – Родът е във всичко; всяко нещо притежава свой Мъжки и Женски принцип; Родът се проявява на всички нива.

Осмият принцип, известен още като Закона, който не е познат, гласял:

Стремежът (акт на мислене) към… каквото и да е,

се проявява едновременно със своята полярност

(на същото това … каквото и да е и на същият този стремеж)

и единствено фокусът (Изборът),

върху която и да е полярност,

определя характерът на резултата.

Ако няма фокус, всичко остава възможно…

И досега Хермес се свързва с глобалната мъдрост и връзката между човека и менталния Свят. Поради неразбирането на истинския смисъл на тази връзка, а именно, че са необходими индивидуални усилия, избор и посока за откриване на собствените възможности, още в древността са приели, че това знание е заключено и го обявили за тайно. Тайни няма, защото смисълът на понятието „херма” е познание, информация и мъдрост.

В сборника се дават още и Съвети за хармонизация на ментален и материален свят:

За да премахнете нежеланата честота на менталната вибрация, задействайте Принципа на противоположностите и се концентрирайте върху противоположния полюс на този, който искате да потиснете. Убийте нежеланото чрез промяна в неговата противоположност.

Кибалион

За да промените своето настроение или ментално състояние, променете вибрацията си. Човек може да промени менталните си вибрации с усилие на Волята в посоката на целенасочено фиксиране на Вниманието върху някакво по-желано състояние. Волята насочва Вниманието, а Вниманието променя вибрацията.

Кибалион

Мъдрият се подчинява на закона и разбира неговото действие, той го използва, вместо да бъде негов сляп роб. Точно както добрият плувец се обръща насам и на там, променяйки посоката по свое желание, вместо да се носи като дънер по течението, така прави и мъдрият в сравнение с обикновения човек – и все пак той е едновременно и дънерът и плувецът. Този, който разбира това, е на Пътя на Майсторството.

Кибалион

Тайната, която сега открива науката, е позната от древността. Библиотеката от Наг Хамади (град в горен Египет) е колекция от раннохристиянски гностически текстове на коптски език. Открити са в близост до града през 1945 г. Същата година, от местен жител на име Мохамед Али Самман са открити 12 папируса, обвити в кожа, които обхващат 52 трактата. Известни текстове от ръкописите са Евангелие от Тома и Евангелие от Филип.

Евангелие от Тома:

… Царството е във вас и без вас. Когато познаете себе си, ще знаете.

… Където е началото, там ще е и краят. Блажен е този, който стои в началото, защото той разбира края, без да е вкусил смърт. (втори, четвърти и пети принцип от Кибалион)

… и което е вътре, да е като това, което е вън, (принцип на съответствието)

и което е вън, да е като това което е вътре.

И което е горе, да е като това, което е долу.

…50. ) Ако ви попитат за вашия произход, отговорете:

Ние сме родени от светлината –
там, където Светлината се ражда от Светлина.
Тя остава себе си и се разкрива вътре в техния образ.
Ако ви попитат кои сте, кажете:
Ние сме нейни деца, (на Светлината)
любимите на Бащата, живия Отец.
Ако ви попитат за знака на Отеца във вас, отговорете:
Той е движение и той е покой.

…83. ) Образите се виждат от човек, и светлината, която е вътре, е скрита в образа на Бащината Светлина. Той ще разкрие Себе Си, и Своят образ, скрит от светлина.

Евангелие на Тома

 В Когиталността няма пространство и време. Времето клони към безкрайност и всичко е Тук и Сега. Пространството съществува само като индивидуално разтегляне на Нищото в илюзорна паралелна реалност. Следователно информацията се предава веднага и навсякъде, мигновено… Тоест всичко е свързано и в единение:

Когато откъснеш тревичка, цялата Вселена потръпва;

когато цвете разцъфне, цялата Вселена ликува…

(вселенска поезия)

• Хубаво е да се видиш като ИДИОТ в очите на другите! Тогава ще си в състояние да прецениш дали си способен да анализираш. Да осъзнаеш, че си просто един глупак може да е прекрасно изживяване. Да го изследваш, за да го елиминираш! Нали всяка АНАЛИЗИРАНА мисъл не те владее, освен ако не решиш да я приемеш…
• Бе ти можеш цял ферман да напишеш и всичко да е лъжа!
• Защо да е лъжа? Нали обичам всички хора? Спомни си за Малкия принц: най-хубавото не се вижда с очите, а със сърцето… Нещо такова беше…
• Срамът свързан ли е с Егото?
• Странно, най-малко за стеснителен човек бих си помислил, че има голямо Его… Но сега, след като зададе въпроса… Изведнъж ми хрумна като продължение на предишен разговор… Има връзка. И страхът е свързан с него. И смирението, и приемането, и прошката…
• Значи срамежливият има голямо его, защото се безпокои да не го преценят ГРЕШНО. А кой се бои от неправилна преценка – Егото. Така ли е?
• От няколко дни разсъждавам върху Егото си – ето ми още „храна” за размисъл… Май скоро няма да приключа с този въпрос!
• Така е. Ако приключиш с Егото, ще си на крачка от това да си бог.
• НУЖНО ли е Егото?
• Може би за „оцеляване” – необходима мимикрия в обществото…
• Или въпросът е поставен неправилно…? Вероятно е по-уместно да се каже: след като го имаме, можем ли да го ползваме с добър успех?
• НУЖНО е дума, която се поставя към нещо, което се чудиш дали да ПРИДОБИЕШ, но ти вече го ИМАШ… Предполага упражнен КОНТРОЛ върху необходимостта, но ти не го владееш. То ти е ДАДЕНО… или НАТРАПЕНО… Или си е нормалната човешка същност? Тук май няма място за думата НУЖДА! Его значи АЗ. Кой и кога може да спре да се самоопределя като АЗ-а? Има ли „зачеркване“ на Егото?
• Може би… В когиталността… А може и да няма, но съм способен и да постигна някаква победа над него. Когато заявявам, че мога да надмогна Егото, влагам много КОНКРЕТЕН смисъл в това… ОК! Казвам да ИЗРАВНЯ всички със себе си и да не се поставям над другите. Тогава дали ще съм отстранил Егото си? Кой ще потвърди, че съм без Его!? И няма ли да „види“ моето Его единствено слабите, които се поставят над мен?
• Винаги ми е бил много весел разговорът с мене си за моето Его. Може ли да се премахне? Аз не съм сигурен, освен ако изключим моментите на медитация. Всяка мисъл за миналото, всяка преценка е ПРОЯВА на Его. Нали все се мъчим да сътворим миналото си такова, каквото бихме искали да бъде, а не такова, каквото всъщност е…
• Какво имаш предвид – да се намали Егото ли?
• кава ми е идеята. Да не се абсолютизира и КОНКРЕТИЗИРА борбата с Егото. Защото самата дума „борба“ предопределя несъгласие, противоречие… Което си е в нас. От значение е точно това да се избегне. Необходимо е да сме в хармония със себе си. Да допуснем, че Егото ни съществува, от време на време взема връх над нас, но като цяло не му се подчиняваме.
• Как така хем да го приемем, хем да го елиминираме?
• Просто е – не трябва ние да сме важните, а светът около нас. Имам предвид да работим и да помагаме на обкръжението си, като не поставяме себе си и своите нужди на първо място. Да правим така, че другите да са добре. Да се обграждаме с хора, които мислят по сходен начин. Тогава те ще имат същото отношение и поведение спрямо нас. Естествено, че ще се натъкваме и на особняци, които няма да желаят това. Животът си е техен и да правят с него каквото си искат! Те няма да са в моя свят.
• Не е ли егоистично?
• Не! Иначе се превръща в насила дадено добро. Щом се върши срещу желанието на отсрещния, не е добро за него. Опирайки се именно на неговите желания, не му натрапвам нищо – не е в моя свят.
• А ако един ден той истински поиска да му се помогне?
• Тогава го включвам, като забравям какво е било до момента. Той става част от моя свят.
• Ми, то така си е готино. Тези, които са позитивни- да са край теб, а тези, които не са – не те интересуват.
  Въпрос на избор! Така ли да го разбирам?
• Да – съвсем точно го каза.
• Моят свят си е винаги с мои съмишленици и всеки гледа да стори добро на другия и… т’ва си е направо прекрасно. Хе-хе! Но имам и още един въпрос: защо е нужно някой да преценява нещо? Преценката за себе си я правим, гледайки се през очите на околните. Тя все пак си е необходима в „реалността”, но се допуска една основна грешка. Когато егото е неуправляемо, човек смята, че му е ясно какво мислят другите за него. В същото време не задава въпроси дали догадките му са верни. Така егото те програмира да не питаш и да не си сигурен за истинското мнение на обкръжението ти за теб. Но те оставя с убеждението, че знаеш. И те залъгва цял живот. Когато си се наблюдавал, изградил си реална представа за себе си и си видял разликите между това да си въобразяваш, че за теб не е тайна как хората те възприемат и онова, което е действителното им впечатление, успяваш да „управляваш” егото, вместо да се оставяш да бъдеш „програмиран” от него. Сложно ли звучи? Но не е. По-скоро изглежда парадоксално следното: „Аз си мисля, че ти си мислиш за мен, че съм идиот”. Кой си мисли, че си идиот? На човека отсреща никога не му е хрумвало подобно нещо, но понеже ти ти се опасяваш от това, дори не смееш да се поинтересуваш за мнението му. С години можеш да продължава тази илюзия, която сам си създал. Изгражда я егото ти и предизвиканият от него страх в теб да попиташ, защото предположението ти може и да се потвърди. Ти самият си го утвърждаваш, като не поставяш директен въпрос. Ако се осмелиш да изречеш: „Колега, ти смяташ ли ме за идиот?”, можеш да получиш следния отговор: „Не, напротив, дори те харесвам за нестандартните възгледи!” или: „Не, не те смятам за такъв, но не разбирам идеите ти, защото са твърде сложни, странни и неразбираеми за мен”. Дали тогава отново ще ти минава през ума следното: „Аз си мисля, че ти си мислиш за мен, че съм идиот”? Излишно е да си създаваш преценка за самия себе си, която, първо, е осъдителна и, второ, невярна. Стоиш си в неизвестност, която те стресира и плаши, което пък предизвиква по-голям страх да питаш и за други неща, което води до несигурност, която още повече те стряска и стяга, въпросите намаляват и т.н. Парадоксално и… тъпо.
• Не трябва да се мисли за преценката като Осъдителна. Не знам защо всеки прави подобни асоциации. Оценка може да се търси и дава, но само като резултат от безпристрастно наблюдение. Благодарение на егото сме склонни да критикуваме другите, но се дразним, когато подобно е отношението към нас. Можем да се научим най-напред да изразяваме и получаваме преценка, а впоследствие да преминем към следващото ниво – да не натрапваме позицията си, но и да не отхвърляме чуждата. Тогава бихме намалили влиянието на егото. Ще сме способни стъпка по стъпка да сведем неговото въздействие върху нас до минимум. За да се случи това, трябва да го опознаем, да си изясним какво влагаме като значение в думата „Его”. То е „чувството за лична значимост”. В този смисъл трябва да анализираме какви са задачите му. Такава е целта на Търсещия. Ето какво съм открил за основните функции на егото. Първо: Сравняване с реалността: Това е може би най-важната роля на егото, защото е нужна за разбиране с външния свят. Често става въпрос за временна съпоставка с останалите – по-конкретно – с тези, които са в обкръжението ни.
• Ми, така си е. Все се сравнявам с някого – съученик, колега, приятел, шеф…
• Второ: Контрол на импулсивни състояния – способността да се управляват желания без непосредствено разтоварване, чрез действие. Проблемите с овладяването на импулсите са общи: гняв на пътя, прекомерно и невъздържано хранене, или различни зависимости.
• Като има толкова идиоти, дето се пречкат на пътя… Пък за другото – нали знаеш: Колкото повече ям, толкова повече ми се иска… Да спя! И обратното…
• Трето: Регулиране на емоциите – способността да се променят чувствата без да бъдат потиснати.
• Както се смееш и ти става тъжно. Нали за това говориш?
• Четвърто: Съждение или логика – този процес включва идентифицирането на възможни пътища на действие, очаквания и оценки, евентуални последствия, както и вземането на решения кое е уместно при определени обстоятелства.
• Чакай, чакай. Нали точно ти обясни, че все се базираме на нашия опит, на това, което ни се е случило някога и което трябва да разглеждаме като абсолютни наблюдатели. Значи всички оценки, очаквания и избори биха били грешни, ако процедираме по този начин.
• За това става въпрос. Егото винаги се стреми да ни вкара в познатите нам образи, които са от миналото ни и по този начин се намесват в решенията и наши емоции от предишни състояния. А в сегашно време повтарянето на старите модели на поведение да не ни е от полза.
• Обърках се. Какво имаш предвид?
• Да кажем, че си имал приятел, с когото си се разделил, защото те е наранил или си се разочаровал поради някаква причина. Но е започнал да се променя – станал е добър, човечен, готин… И ти се налага отново да си в контакт с него. Какво ще е твоето мнение?
• Че е гадняр…
• Точно. Но той вече е друг човек. Егото ти „тегли“ спомени и предходни ситуации. В крайна сметка може да не стигнеш изобщо до правилна преценка или, ако направиш такава, нейното установяване и утвърждаване ще бъде бавно, мъчително и трудно и за двамата. Егото винаги търси и обектни, тоест взаимно удовлетворяващи отношения: „Аз му помогнах и… сега той ми е длъжен.“, което автоматично отново е една изкривена оценка на действителността, в частност – към този приятел. Това се получава заради функционалните процеси на мислене, т.е. способността на егото да има логическо, съгласувано и абстрактно мислене едновременно.
• Аха! И така егото ми смесва реалната преценка с минали усещания и евентуален абстрактен образ, който си представям… Тогава то тотално ме е объркало…
• И е така, и не е. В същото време егото изгражда функционираща защита, което е несъзнателен опит за съхранение от някои силно заплашващи идентичността емоции. Началните защити се развиват още в детството и включват проекция, отричане и разделяне.
  Проекцията е да „пренесеш“ своя нежелана черта върху известни и уважавани личности, с което си помагаш да преразгледаш тази си особеност и да направиш притежаването ѝ по-малко стресиращо. Можеш да „прехвърлиш“ не само конкретно качество, а и причината за него. Обикновено се смята, че става дума за предпазна роля, която съдейства човек да се види в хармония със света и да оправдае собствените си чувства или действия. Може и да не съзнаваш на определена страна от характера си и пак да я „поставиш“ върху други хора. Личността не само изтласква в безсъзнателното онова в себе си, което счита за неприемливо, но го и проектира върху другите: „Аз не притежавам тази лоша черта – той я има”.
• Ама как го правим? Нарочно ли?
• Зависи. Но по този начин оправдаваме негативна постъпка. Пример ще ти дам с две момичета, които са приятелки. Едната казва на другата: „Ти не ми спомена, в коя дискотека ще ходите с Иван, защото се боеше, че той ще обръща повече внимание на мен, нали?” Отговорът е: „Нищо подобно, просто решението беше импулсивно и нямаше време да ти се обадя!” Страхът, свързан с това кого може Иван да харесва повече е проектиран върху действията на приятелката като собствен коментар на събитието.
  При отричането се фокусираме върху предизвикващите безпокойство аспекти на една ситуация, а я интерпретираме така, че тя да изглежда като по-малко заплашителна. Отричането се различава от потискането по това, че човек селективно обръща внимание и тълкува наново, а не изличава преживяването от съзнанието си. Тъй като повторното интерпретиране играе основна и уникална роля при отричането, някои специалисти използват термините предефиниране и преоценка като „етикети” за тази стратегия. Лабораторните изследвания представят доста консистентни доказателства, че хората спонтанно използват въпросната защита и че тя е ефективна за промяната на субективната и на физиологичната възбуда пред лицето на заплахата. Пример, макар краен, може да е, когато на човек му се случи нещо много лошо и неочаквано (да речем смърт на близък роднина). Страдащият отначало вероятно ще си каже: „Това не е възможно!”, „Не може да се е случило” (тук отричането успява да отложи стреса за кратко, но достатъчно време, за да не предизвика евентуален внезапен пълен срив в личността).
• И това идва още от детството, нали? В една теория за обектните отношения психоложка (май беше Мелани Клайн) постулира, че хората се раждат с два основни нагона: любов и омраза. Във всички човешки борби по време на живота си, те интегрират и двата елемента в конструктивни социални взаимодействия. Затова важна стъпка в детското развитие е постепенната деполяризация на тези нагони, които си „разцепват“, отделят се. Преди това да се случи, ние преминаваме през следните етапи:
  • Първи стадий: детето не преживява себе си и обекта; нито доброто, нито лошото са разделени като самостоятелни качества.
  • Втори стадий: доброто и лошото се виждат като различни. Тъй като границите между детето и другите още не е стабилна, то се възприема като различна личност – или като изцяло добро, или като съвсем лошо, в зависимост от действията си.
  • Трети стадий: разделянето е разрешено и собствената личност и другите се открояват като притежаващи и добри, и лоши качества. Щом има мисли на неприязън към околните, това не означава, че личността е изцяло мразеща, и че нейният „противник“ е напълно омразен.
  разцепването е защитен механизъм, който създава нестабилност във взаимоотношенията, защото на един човек може да бъде гледано или само като на само добър, или като на лош в различни ситуации в зависимост от това дали задоволява нуждите си, или ги фрустрира. (Понятието „фрустрация“ има латински произход – Frustratio, а в буквален превод означава „измама, напразно очакване, неуспех, неудовлетвореност от действителността“.)
  Когато порасне детето, се появяват по-усъвършенствани механизми, които се занимават с вътрешните връзки между Егото, Суперегото и т.н. Тези защити са: потискането, регресията, изместването и формирането на реакция.
  При потискането човек избягва тревожни мисли, като не се фокусира върху тях. Тъй като е трудно подобно „изключване“, обикновено има насочване към други мисли, които заменят стресиращите – факт, който кара някои автори да наричат това избягващо мислене или отклоняване на вниманието. Потискането се разграничава от изтласкването по това, че при първото предизвикващата безпокойство идея е налична, но се игнорира и се блокира от други такива, а не е напълно отпратена в безсъзнателното, както е във втория случай. Важно е да се отбележи, че за разлика от повечето други защитни механизми, понякога хората съзнателно инциират потискане, тоест човекът съзнателно си казва: „Това много ме разстройва и аз просто повече няма да се терзая“, а се старае да се разсее. Ако се прави многократно, реакцията на избягване може да стане навик и да се използва несъзнателно. регресията е определено възприемане на нагласи и поведение, като терминът не предполага връщане към предишно държание, а към състояние на no-малка зрялост – инфантилност. Не означава, че се забелязва отново действие, което е наблюдавано в психологическото минало на субекта, а че той се проявява типично като по-млад индивид. Това движение назад към предишен стадий на развитието се среща редовно, когато действителността налага някаква фрустрация. Например малко дете, което временно е разделено с майка си, не се храни само и приема единствено полутечна храна. Повторната поява на „бебешкия език” често съвпада с раждането на братче или сестриче. И в двете посочени ситуации става въпрос за видове регресивно поведение. При възрастния, който е неспособен да реши конфликтите си, понякога се задейства същият механизъм, представляващ бягство от реалността и това прави невъзможен социалния живот.
  Изместване е енергията, асоциирана с някакво чувство, което се прехвърля към друго, различно от първоначално предизвиканото. Изместването може да действа и като верижна реакция. Например ядосан на шефа си работник се прибира вкъщи и удря жена си (без особена причина), която пък шамаросва детето (вероятно само привидно става въпрос за наказание).
• То много сложно стана. Не мога ли да си го кажа по-простичко: Чувството за лична значимост = оценката за себе си, самоличността и името. С една дума – да смачкаме СМОТАНЯКА в нас. Оценката за себе си може да е правдива… – Но СМОТАНЯКЪТ не се възприема правилно!!!
• Тъй-тъй… Премахването на чувството за лична значимост според мен може да разреши и проблема със срама, страховете, реалната самооценка и т.н.
• Кой отвори тема за СМОТАНЯКА?
• Какво имаш предвид, че не разбрах?
• Защо избра точно тази дума?
• Не съм я избирал. Така ми дойде… Лепна ми се като „любима” думичка.
• Та, като си говорим за Егото… Кажи колко килограма тежи твоето?
• Ооо, доста … Ама, какво да правя – такъв съм си!
• Слагаш ли го на диета от време на време?
• Слагат ми го!
• Ние сме такава диета, че може да се стопиш за отрицателно време.
• Кои сте вие?
• „Приятелите”!
• Това лекарство ще ми дойде добре. Ама, що ги поставяш в кавички, бе адаш?
• Оооо! )
• Май Егото настоява за кавички. Xa-xa!
• Упс! Съмнява ме малко, ама щом казваш … – Егото те съмнява.
• Срамът, страхът и съмнението са рожби на Егото… Май вече го споменах…
• Щото ти е ГОЛЯМО Егото…
• Бе, размерът УЖ нямал значение… 🙂
• Зависи кой РАЗМЕР! Има значение и там Егото направо е на „6” и в хубавите, и в лошите си страни, естествено. )
• Да де, и ние за това говорим, обсъждахме досега. Стигнахме до извода, че чувството за лична значимост стои най-близо до нашето разбиране за Его.
• Според мен е малко по-различно.
• Я да чуем твоето РАЗБИРАНЕ!
• Егото е властта на логиката над разума.
• Разсъдък или логика не е ли равно на разум?
• Абсолютно НЕ!
• Тогава трябва да изясним какво е логика и какво – разум. Интересно ми е мнението ти за тези неща.
• Логиката отразява собствените нужди, а в разума няма нужди – поне не познатите ни. Но той е в плен на логиката.
• В кой разум няма НУЖДИ?
• В самия разум, но повтарям – при нас той е в плен на логиката.
• Значи разум = Цялото, така ли?
• По-скоро човек го е страх от разума. Това е непостижимото познание, наречено от теб самия „когиталност“.
• При това изясняване съм съгласен да говорим за логика и когиталност.
• Пунктуацията си е Твоя. Я си представи човек да е разумен, а не логичен. К’во ще стане според теб?
• Искаш да кажеш, че логиката, служейки на себе си, може да се нарече „Его“. Думите в случая нямат значение.
• Обяснението ми хареса! Логиката, служейки на себе си, се нарича „Его“! Това си е направо революционен извод, нали?
• Говоренето, когато нямаш какво да кажеш, е странно нещо… Трябва да се научим да се вслушваме. И в собствените мисли, но и в онова, което изричат другите. Да слушаме, чувайки. Когато слушаш, можеш да чуеш много неща. Докато бързаш да кажеш онова, което мислиш, пропускаш това, което ти казват околните. Може би затова човек има две уши и една уста. Едва ли е случайно…
• Когиталността знае какво да даде, за да е от полза
  на Себе Си и на нас.
• Но тогава ние си оставаме проявление – холограма, а не същност на когиталността!
• ОК, това за проявлението и същността, ще ми го кажеш утре, адаш.
• Интересни сънища ти пожелавам!

Защо ли не заспивам? Може би защото има още много неща, които да се кажат за Егото:

• То е Проблем номер едно на човечеството.
• И е способно да натамани подобна фраза .
• Какво толкова можеш да мислиш за него – просто се погледни в огледалото и… ще го забележиш!
• Не виждам това, което е дълбоко в мен и… как да го нарека… е другата страна на Луната.
• Прав си.
• Ти досега смятал ли си, че срамът е продукт на Егото?
• Разбира се, да не си въобразяваш, че душата би се срамувала от това, което е?
• Ами, Егото е в нас, НИЕ СМЕ ЕГОТО, но и преодоляването на проблема ЕГО е в нас!
• Тоест умът определя, но логиката решава…
• Точно така. А логиката е основана на илюзията за материалност. Какво тогава градим – логически умозаключения, чиято основа е измамна. Значи надстройката би трябвало да е перфектна логическа заблуда. Постиженията във всички области на която и да е наука доказват именно това.
• Не съм сигурен, че след толкова разсъждения и разговори мога да определя какво е Егото. Съгласен съм, че е илюзия. И повечето неща, случващи се в живота ни, все въртим около нея. Колкото хора – толкова различно Его.
• Да, ама сега да не тръгнеш да се сражаваш с Егото! Не го прави! Няма да помогне.
• Аз съм Егото си и това е объркващо. Да се боря не, но ми е необходимо да го опозная.
• Виж го, но не с огледалото. То е, като да си на тъмно, до теб да има въже, а ти да го мислиш за змия, от която боиш. Нужно е просто да запалиш светлината и да откриеш истината. Ако започнеш да воюваш с въображаемия противник, ще си похабиш силите. Страхът обикновено изкривява представите ни. Очакването трябва да включва не само вяра в бъдещето, а и освобождаване от фалшивите възприятия и породените от тях тревоги. Ако решиш да се отървеш от състоянията на Егото, които те спъват, ще виждаш какво реално се случва, а не картината, която Егото ти натрапва. Ще изживяваш действителността – не изопачена от ограниченията, а реалност, отворена за всички възможности. За целта е от значение да „запалиш светлината” и да видиш въжето… В тази посока можеш да разглеждаш срама, притеснителността, непредизвиканата агресивност, чувството за вина и т.н. като филтриращи състояния на Егото. Приемаме ги и така се срастваме с тях, че те се превръщат в наша същност. И са необходими години, за да осъзнаем положението си и да положим началото на трансформацията си. Все разправяме, че това е най-трудното. А самите ние сме го допуснали, следователно в наша власт е да го променим, нали?
• Толкова ли не можем да поукротим Егото си, или нямаме разбирането, та все в проблемни ситуации се набъркваме? Предположения ли правим, оценки-осъждане ли даваме, или какво, та все някой се чувства засегнат? Имам колежка, която по принцип е приветлив човек и избягва конфликтите. В даден момент обаче не само се „затваря”, но и видимо се държи сърдито. Преди се питах с дни какво точно съм направил, къде съм сгрешил, за да реагира така, но сега знам, че докато не „узрее” да излее това, което е в нея, няма смисъл да човъркам. Запазвам доброто си отношение и се правя, че не забелязвам нейното (което изглежда много глупаво отстрани ), но в крайна сметка по този начин мога да я доведа до ,,узряването”. И винаги се оказва, че тя е ядосана на базата на някакви нейни догадки, нямащи нищо общо с моите мисли, думи или действия! Е, питам се, толкова ли е трудно да седнем и да поговорим с отсрещния човек, да се разберем очи в очи, а все си измисляме предположения и оценки? Приемаме нещата лично. Аз много пъти съм допускал такава грешка и после все съм се чудел от къде е страхът ми, да седна и да се изясня, защо все отлагам, а междувременно се въртят какви ли не тълкувания на поведението, отношението или изтървана дума от другия… Гордостта и суетата ми ли са посилни от осъзнаването как би трябвало да постъпя? Или ревността, желанието да бъдем единствени за някого и цялото му внимание да е за нас? Една приятелка постоянно ми разиграва сцени на обидена, защото например днес не съм ѝ се обадил или защото ме видяла да пия кафе някъде с друга позната. И колкото и да я уверявам, че я уважавам и ценя, но че не мога да ѝ посветя напълно свободното си време, все едно сипвам вода в пясък. Ефектът е до следващия път… Значи не ѝ е само до разговор между двамата, има и нещо, което си го носим в нас. Всички сме усещали в себе си онова малко, сърдито човече, дето се дразни от нечие държание. И въпреки че не го демонстрираме явно (или поне не винаги ), фактът, че го има е достатъчен, за да се притесняваме. Често виждам в другите като в огледало себе си, но понякога не се сещам за това, а пък се случва и отражението да не дава вярна препратка към мен. Оставам с въпросите защо трябваше да ми се случи тази ситуация и не намирам отговорите… Или пък спонтанно и искрено съм споделял мнението си за някого с него, мислейки, че сме достатъчно близки, за да го приеме без да се засяга. И съм бъркал. Не ми е хрумвало дали той иска да съм откровен с него, нито пък как бих се почувствал, ако той изрази по същия начин представата си за мен… Без да ме пита… Една оценка, която не съм пожелал… А ако е негативна? Радваме се само на положителните отзиви и не ни се ще да ни показват недостатъците. Защо? Егото ни ли боледува? Убеден съм в едно обаче – всичко е вътре в нас, нищо не идва отвън. Никой не ни е виновен, не би могъл да ни манипулира или да ни обиди, ако в нас има правилното разбиране. А то как се формира? Лесно би било, ако сме постигнали състояние на духа, наречено „Любов“… За да сме в хармония със света около нас. Но дотогава? Установих, че и правилото ми да не правя на друг онова, което не бих искал да сторят на мен не помага в някои моменти. Или не го прилагам добре, или разбирането ми не е вярното! Или го забравям понякога?
• Не всеки възприема живота на земята като мисия. За повечето хора той е даденост… Естествено е да има пропаст между поколенията, която да се нарича „Разбиране“ (или „Неразбиране“). Изживявам и едното, и другото всеки миг. Не можеш да промениш другия. Често родителите смятат, че децата им са ТЕХНИ, че ги притежават, че са тесто в ръцете им и те трябва да извят фигурата. Може би заради мечтата за „по-добро минало”, за осъществяване на собствените нереализирани амбиции. Но, както казва Халил Джубран: „Вашите деца не из вас, а чрез вас”. Не си способен да моделираш дадена личност според собствените си представи. Твоята истина е за твоя си свят… И не бива да си егоцентричен, да я искаш за всички. Нека се научим да приемаме неразбиранията и разбиранията си. Не е възможно насила да сториш добро. Когато узрее, плодът сам пада на земята.
• Според Тургерев, има 3 вида егоисти:
  • тези, които сами живеят, но оставят и другите да живеят;
  • такива, които сами живеят, но не оставят другите да живеят;
  • и егоисти, които сами не живеят, но не оставят и другите да живеят.
  Егоизмът е състояние, което принадлежи към пороците, които всеки притежава, но никой не е склонен да прости, когато го забележи у другите. Голямо мъчение е да видиш у себе си онова, което не можеш да понасяш в околните! А можем поне да го приемем, нали? Ако сме ЕДНО, ако сме нишки на обща тъкан, значи се докосваме помежду си. Това е нашето взаимоотношение, а без него няма живот. Ако се огледаш, ще забележиш, че всичко в нашата материална вселена е резултат от взаимодействията (взаимозависимостите). Но колко хора се замислят и над тази теория? Колко си вземат поука от урока в огледалото?
• Мисля, че са малко, защото тя никак не е изгодна. Когато човек се дразни, той наранява, изпитва омраза. И започва да го гони нещото, наречено „съвест“. За оправдание пред самия себе си насочва вината в другия, търси нещо външно. Всичко е в нас, но ние си мислим, че е извън нас. По лесно и удобно е. И Егото ни взима превес, защото не сме осъзнали неговата илюзорност. Дали е възможно да се разсее заблудата? Една идея ми се загнездва в главата – взаимоотношението между човека и духа му е БОРБА…
  А Любовта (според апостол Павел) – „дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася; не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата…” Не е изкуство, защото то е частично. Любовта е абсолют. Или я има, или не. Насила няма как да се появи. Не съществува и формула за предизвикването ѝ, защото любовта не се култивира. Тя е чудо, което всеки може да изпита, когато забрави егоизма си и когато е готов на всичко за някой друг, без дори да се замисля. Пълна отдаденост към, на и за другите. Това е Любов… Човек е способен на това, но ограниченото Его почти винаги нашепва всеки да търси своето, логиката диктува съмнението, битието създава заблуди и ги предава на сетивата, внушавайки илюзията за истинност. Така онази пълна отдаденост – любовта, бива ограничена и задушавана, затваряна в клетката на приетата индивидуална рамка и предразсъдъка. Личността си мисли, че постепенно се учи да обича, а само се бори със себе си, за да позволи на това чувство да излезе от оковите, които тя сама е поставила. А може ли да не е така? Право на избор…
  „Дори да изберем да не избираме, ние пак избираме.”
  Сартр
  Любовта е смисълът на човешкото съществуване, защото в нея човек превъзмогва слабостта си и чрез нея е всемогъщ. Тази пълна отдаденост към Всичко, което Е, ни прави щастливи, прекрасни, уникални създания на Вселената. Тази отдаденост, тази Любов проявява и мъдрост, съизмерима с времето на весността…

Душата ми плаче за сън,
за смърт ме моли живота…
Забравено е щастието вън –
пропусната безмълвна квота.
Смъртта е студ,
студът е смърт,
а болката прегъната
сред сивота потъва…
Потъва и потръпва,
а тялото изтръпва,
в картинна самота
отцежда се деня –
замръзнало цвете
върху стъкло на съня…

Бях убеден, че ще успея. Отблъснал се от дъното, плувах нагоре към светлината, към глътката въздух. Не, че нещо се беше променило кой знае колко. Но цялата ми същност, всичко в мене крещеше: „-Успях!”. Квартирата в „Младост” не беше нищо особено. Хазяйката – алкохоличка, не можех да си плащам редовно сто и двайсетте лева за наем. И какво от
това? Нещата тръгваха. Знаех, че на писмото, изпратено на автора на книгата, която ми помогна, ще получа утвърдителен отговор. Знаех, че след това няма да е лесно. Но бях абсолютно уверен в себе си. Гледах небето от терасата на седмият етаж, замислен за промяната. Тук-там някоя и друга забравена лампа осветяваше пространството. Семейство в отсрещният блок пак си общуваше с истерични крясъци. Чу се звук от счупено. Боже?!. Вечно недоволни от нещо, хората се обвиняваха, псувайки държава и правителство, търсейки утеха на нечие чуждо рамо… Резултатите бяха като тези, които се чуваха от отсрещният блок. Басовият тембър се усили, чу се отново същият звук от счупено, след това трясък на врата…
Лампите във входа светнаха за миг, после угаснаха. Самотни ридания изпращаха някой, който не знаеше къде отива и дали ще се върне…

Мъка…

Горчиво вино
до чаша първа –
една изстрадала,
изстинала
стена,
издигната против
волята-нашата,
една горяща свещ
със синя кръв,
угаснала, удавена в жарта
на българския дух,
на спомена
за къщите на двата ката,
на бъклицата с ракия отлежала
и болката от чашата преляла.
Но на кого продаваме
ония бели манастири,
които сториха
от грешниците християни
и как за корените,
потопени в българската пръст,
мислим като за дървета,
разпнати на кръст.
Оставаме такива –
като горчиво вино,
до горяща свещ,
върху изстинала,
изстрадана стена
на вечна гробница…

Нагласите на хората бяха такива, че те просто не знаеха какво вършат. Аз знаех! Знаех, че мисленето е рожба на навика. Навремето си бях позволил разсъждения, които за малко не
ме погубиха. Сега те си бяха отишли. Самоунищожителните мисли, отглеждани в продължение на много години вече бяха изчезнали някъде далече в миналото. Дори не ги помнех. Бях нов човек. Убеден в себе си и възможностите си. И изпълнен с желание да предам тази убеденост на всички. „Това, което мислим твори онова, което се случва”.

Какво са облаците, ако не извинение за Небето?
Какво е дъждът, ако не сълзи към Земята?
Какво е животът, ако не бягство от Смъртта?…
Болката ражда живот…
Ликувай Лукави –
битката спечели –
сред многото жени, които ме обичат
не съществува тази, седнала до мен…
От много имена, с които ме наричат,
го няма туй, с което съм роден…
И в тази безнадеждност, седнал на дъга,
осмислям себе си и своята война,
която ти спечели – докоснал ме с ръка –
жената на живота ми превърна във Луна…
Предавам се – и твоите ръце горят,
душата ми гори сред твоите длани
загубих битката и сам ще се изпепеля,
превръщайки душата си в кървяща рана.
Ликувай Лукави –
ти вече ме отне
от любовта в живота,
от бягството в смъртта,
от сълзите в земята,
от красотата на нощта…
Какво е дъгата, ако не прикритие на Небето?
Какво са звездите, ако не път към Надеждата?
Какво е живота, ако я няма Смъртта?…
Мълчанието ражда тишина…

Все чакаме на някой друг. Несигурни в себе си. Недоверчиви. Невярващи. И защо? Нещата са прекрасни. И защо не сме щастливи?. Защото не вярваме в себе си?… Защото искаме някой да ни помогне, да ни съчувства, да ни съжалява. А наистина можем да променим тези настройки. Наистина всеки носи таланта в себе си. Вярно, че може да не го е открил. Но дали го е потърсил?
Така си вървях по тротоара на „Алабин” и разсъждавах. Слънчевото време определяше живота на улицата. Загледах се. Нямаше някой, който да се замисли за това. Всички бързаха, блъскаха се, ругаеха… Усмивката сякаш беше лукс, недостижим за който и да е. Накъде бяха тръгнали? Не осъзнаваха ли, че този начин на поведение предопределя бъдещето им? Дали го искаха такова – начумерено, намръщено, ругаещо?… Не зная за тях. Аз исках да съм щастлив. Бях разбрал, правейки упражненията от онази книга на Джон Кехоу, че имам достатъчно качества, на които наистина мога да разчитам. Няма какво да чакам някой да ме открие. Няма защо да се съможалявам, че не ми върви. Ще съм такъв, какъвто съм! Дали ще ме харесат? И да не ме хареса някой – какво от това? Нали имам качества! Е, притежавам и лоши черти, но като поработя малко върху тях… Ами да! Пък и нали това, което правя ми харесва! Значи… Вдигнах глава и продължих разходката си. Леко се усмихвах. Нали не исках начумерено бъдеще?… Хе-хе.
Вървях и се заглеждах в хората. Те сякаш ме гледаха по друг начин. Ха, странно! Те наистина ме гледат по друг начин! В погледа им се вижда нещо… Да ето тази баба ме гледа с любопитство. А тази госпожица? С учудване. Хе-хе! Яко! Значи може! Усмихнах се на един господин и той чак се обърна и ме загледа замислено. Страхотно усещане. И в книгата го пишеше. Да! Сега разбрах! Мога! Защото искам да се променя. Просто не трябва да чакам нечие одобрение. Не можах да се сдържа:

– Здравейте госпожо! Какъв приятен слънчев ден, нали?
Чаровната дама ме погледна малко стреснато, но ми се усмихна, преди да отмине.
Хе-хе. Уникално! Да го направим тогава! Да накараме всички да се усмихнат. Дали обаче?… Не – махаме съмненията. Нали току що го проверих. По един или друг начин мога да го направя. Не! Заедно можем. О’кей, тогава. Да го направим!

Лежах върху четирите стола, измършавял от глада и предъвквах непрекъснатото усещане за вина. Виновен бях за всичко, което се случваше около мен – за това, че не ми плащаха за работата, а съм добър в това, което правя. За това, че вече четири години съм в София за да пробия, да спечеля пари и нищо не се получаваше, а се старая. За това, че напуснах семейството си… За това, че майката на малката ми дъщеря хареса друг, напускайки мен и страната, за да търси щастието си някъде в Европа, а дадох толкова много от себе си, за да им покажа, че съм добър съпруг и родител. За това, че другата ми дъщеря не иска да си говори с мен, обвинявайки ме в безнравственост и липса на любов. За това, че Ники вече го няма… Присъдата беше една: ВИНОВЕН. Заспивам…

Заглавие: Завръщане на миналото? Усещане за прошка?
Виждам основно „Бялата чешма”. Нещо странно витае във въздуха. Усещам го, но не разбирам какво е. Поглеждам чешмата. Все същата си е. Площадчето пред нея, покрито с плочи от бял варовик. Стълбите. Парапетите, полянката отстрани. Всичко си е на мястото. Търся недоловимото. Усещането не е положително, но и не дотам негативно. Странно. Прехвърлят се кадри от асмата, тротоара пред къщата на дядо и маминка, асфалтирания вече площад, пътеката към черкезката чешма…
Отдалечавам се от усещането. Връщам се обратно. Отново бялата чешма – нищо странно. Може би само това, че тя си тече и около нея навсякъде е мокро, но само по тревните площи. Самия площад е сух и там се усеща топлината. Жега. Слънцето припича. Обед е. Безлюдно е. Тръгвам отдясно и свивам по улицата надолу. Пред мен е зелената дървена врата на първата къща,
висока каменна ограда. Спомням си и друга триетажна къща, в която живееше някой, с който
сме играли. Напрягам се да си спомня името… Защо е всичко това?…
Стария орех. Нежния аромат на сигурност от това, че дядо е там. Лозето с вишната, баирът, набразден като пънкар от терасирането и слънчевото, топло, чак парещо слънце, изгонило хората от улиците… Лятно безвремие. Но защо?
Тълкувание: Събуждам се с усещане за прошка… Неприятното глождещо усещане обаче остава….

Лежах върху четирите стола, току що събудил се, с лист в ръка.
“Да простя? За какво? Малко ли преживях? Защо безвремието трябва да ми говори нещо? Или… Грешах ли? Връщане в миналото – дали не трябваше да го анализирам? Може би.
Започнах анализа още докато лежах. На първо място бе моята критичност. Каквото и да погледнех, към когото и да се обърнех, аз търсех да открия какво не му е наред, какъв недостатък има. Правех това без изключение дали се отнасяше за действие, вещ или човек. Но любимата ми част бяха хората. Проучвах дадена личност, за да открия къде са слабите му места. Правех го, за да мога после да го унижа, за да се издигна над него в своите представи. Защото исках да съм важен и значим. Мисленето ми беше изкривено, лишено от състрадание. Критичността преминаваше в обвинения. Бях съдник, убеден, че винаги е прав. Раздавах присъди и продължавах да доказвам правотата си на друго място. Това отровно поведение бе основната причина за присъдата, която сам си издадох. Бях въплътил чувството си за достойнство и пълноценност в представата, че винаги съм прав. Изпитвах потребност всеки да знае и признае, че съм прав. Облякох се и тръгнах към църквата „Света Неделя”. Запалих няколко свещи. Седнах на един от столовете…
„…Убеждението, че винаги сме прави и че трябва на всяка цена да отстоим правотата си, генерира негативност и дух на противопоставяне, което води до изолация и натрупва емоционалност вътре в нас. Тази емоционалност ни противопоставя на нас самите от една страна, но от друга, тъй като води до изолация, става така, че няма и с кого да я споделим. Така ние сами започваме да носим тежестта на самотата. И когато тя надхвърли предела на собствените ни възможности, започва саморазрушаване на организма. Най-напред в по-лека фаза – като болест, но когато не вземем необходимите мерки, може да се стигне и по-далеч – до самоунищожение. Как се проявява това ли? Направили сме нещо, което е в противоречие с нас самите. Можем да не го осъзнаваме, но организмът ни подсказва – разболяваме се. В лека форма. Отиваме на лекар. Взимаме си лекарства и насилствено премахваме болестта. Но противоречието остава. Следващият път заболяването е по-тежко, защото противоречията се натрупват. Изолираме се, не споделяме, не анализираме… Резултатът може да е страшен – организмът ни взема решение за самоунищожение – тумори, левкемия, анорексия, менингит…” Затова е прошката. Да я приложим към живота си искрено и така дa отхвърлим част от товара на собствените си емоции. Колкото по-емоционална е прошката, толкова по-добре. При това можем да я направим не като еднократен акт, а като начин на живот – от миналото до сега. За това е и безвремието. Няма време, в което да простим. Не е необходимо и да има хора. Затова е безлюдно. Прошката идва отвътре. Същността на процеса е в това, да изчистиш противопоставянето си към останалите, към онези, които са в света около теб – все едно дали това е някой друг или ти самият, приятел или съсед, роднина или враг. Просто прошка. Да простиш на себе си и на другите.
“Прощавам ти! Прощавам ти изцяло за всяка неприятност, която си ми създал и за всичко, което не си направил за мен. Прощавам и на себе си, ако поради незнание или грешни представи или действия съм те наранил!”. Интересното е, че не чувстваш вина. Някак си разглеждаш нещата отстрани. Представяш си как на даден човек му се случва нещо хубаво – как има това, към което се стреми. Виждаш го усмихнат, щастлив, доволен. Искаш на всички да им се случи нещо хубаво. Това е част от процеса на прощаването. Не всичко върви като по вода. Но постоянството в този процес води до емоционална и духовна промяна, която е необходима, за да изчистиш от себе си тежестта на вината. Когато аз имах задръжки и не успявах, четях едно стихотворение, което сам бях написал и което ме караше да отпускам собствените си спирачки:

Остави ме да простя
Благодарих ли ти за избора, любима?
За това, че още тук съм, че ме има?
Благодарих ли ти, че в моята безбрежност,
ме покори със мила нежност?
Благодарих ли?
Не, не съществува спомен…
Къде е отлетяла болката?
Защо сълзата се търкаля
по небръснатата буза
и как от мисълта за теб
ръката потреперва върху мокра блуза?
Прости ли вече,
че в душата ти се настаних?
Прости ли вече,
че не съгреших,
че пиян от щастие
звездите нощем ти броих…
Прости ли вече,
че чаках ти да кажеш “да”…
Иди си!
Остави ме сам да си простя!
Не виждаш ли, че всичко в мене изгоря…
Но точно за това, любима, ти благодаря,
С живота си,
с душата
и смъртта-
благодаря!

Трудно е да искаш на другите да им се случва нещо хубаво. Но докато наблюдаваш тяхното и своето поведение, започваш да ги опознаваш, да проумяваш мотивите им. Така прощаваш и се освобождаваш от вината. Аз давах прошката с искреност. Следваше страхотно облекчение – товарът падаше от гърба ми. Сигурно тогава разбрах, че всъщност прошката освобождава мен.
Станах от твърдия, скърцащ стол. Мислите ми още бяха заети с прошката. Свещите не бяха изгаснали. Някаква енергия се носеше в църквата. Ръцете ми чувстваха иглички, изтръпнали от дългото стоене неподвижен. Не бях изтрил сълзите си, които тръгнаха просто така – докато седях на стола. Не помня колко продължи. Не помня хората, които минаваха покрай мен. Помня цвета на пламъка и усещането. Усещане за топлина. Знаех защо е така. Бях простил. На всички. Интуитивно чувствах, че и те са направили същото. Най-вече Ники. Беше до мен. В мен. За да ми помогне… Изчезна дори неприятното глождещо усещане… Да освободим тези, които познаваме. И онези, които не познаваме. За да са щастливи. За да бъдем щастливи. Защото най-голямото щастие е да дариш щастие!

Сега, когато пиша тези редове, съм убеден, че прошката ни променя не само на духовно ниво – променя се и биохимията на организма. Променят се нагласите. Вината изчезва. А когато нея я няма, изчезва нервността, объркването, противопоставянето. Възприемаш хората по друг начин. Не разглеждаш нещата като добро и зло. Защото всъщност – добро и зло няма. Нашето собствено придадено значение създава и доброто, и злото.
Да простиш означава да бъдеш свободен!
Да си свободен означава да си щастлив!
Има ли някой, който не иска да е щастлив?

– Да?

– Г-н Димчев?

– Аз съм, кажете.

– Старши лейтенант Стоянов от III районно, представи се гласът. – Трябва да дойдете до тук.

– Съжалявам, имам работа. Получих призовката ви, но ще дойда, когато мога. Между другото, за какво става въпрос – ако мога да Ви отговоря веднага…

– Елате до 9.30 – леденостудена заповед прозвуча от другият край. – В противен случай ще пратя патрулката да Ви докара.
Какво искаше този? Каква патрулка, какви пет лева? Тези ченгета си мислят, че светът е техен. От друга страна… да ме приберат с патрулка? Обхвана ме страх. Какво ли чак толкова е станало? Отворих офиса, пуснах хората да работят, набързо дадох задачите и обратно в колата. Беше 9.15. Щях да стигна навреме.

– Здравейте! Идвам при старши лейтенант Стоянов.
Дежурният ме поглежда и пита:

– Име?

– Димчев.

– Сега… Ела с мен. Ето тук ще ти вземат отпечатъци.

– Бе вие луди ли сте? Какви отпечатъци? За какво?

– Не мога да ти кажа, така ми е наредено. Идвай тук!
Разтреперих се от нерви целия и направо се развиках:

– Първо, не ми говорете на ти. Второ, докато не ми кажете за какво ме викате…

– Бе, я идвай тука! – смени тона униформения и ме задърпа.
В този момент от дъното на коридора се показа глава:

– Кой е този?

– Димчев.

– Свалете му пръстови отпечатъци и го доведете при мен.
Нямаше как. Треперещ и бесен се оставих. В момента, в който влязох в кабинета, отново се развиках:

– Отношението ви е под всякаква критика. Как може…

– Седнете! Железният тон ме накара да млъкна и седнах.

– Познавате ли Румен Петров?

– Да.

– Откога не сте го виждали?

– Не знам. Два-три дни. А – не. Снощи вечерта беше у нас да се похвали, че почва нов бизнес – нещо голямо.

– Какво правихте?

– Нищо – дори не поиска да вечеря. Просто и аз не знам защо идва. Дойде, поседя, поговорихме и си тръгна. Защо?

– Кога си тръгна?

– Към 8 – 8.30. Ще ми обясните ли най-после за какво е този разпит…

– С кола ли беше?

– Откъде да знам – сигурно.

– Знаете ли каква кола кара.

– Ами… Не.

– Убит е.

– А?!?

– Вижте, съжалявам за това отношение към вас, но бяхме длъжни да проверим всички версии.

– Ама за какво става въпрос? Аз… Какво общо имам? Кога е станало?

– Намерили са го тази сутрин в колата му, недалеч от вас.

– И? Поради тази причина си позволявате да ме тормозите, да имате такова отношение, да се държите по този начин? Полиция – от която уж трябва да вземаме пример. За какво въобще става въпрос? Щом…

– Казах, че съжалявам и се извинявам. Бяхме длъжни да проверим всички версии. Вие знаехте ли, че… Как да ви го кажа? Знаехте ли, че жена ви…
Както си седях в недоумение, изведнъж прозрях цялата истина. Не чувах полицая, който нещо като че ли мънкаше. Мълчах, но в главата ми нахлуваха откъси от събития, които направо говореха. Сега разбирах. Жена ми и Румен… Онемял от наученото, бесен на себе си, разочарован от света, не знаех какво да кажа. Сещах се за нейните излизания; обясненията, че не се е наживяла и иска да бъде свободна; че я задушавам с любовта си и би искала поне малко спокойствие… Спомних си онази вечер, когато седях, чаках я и пишех.
Бях сигурен, че е с някого, но не знаех с кого. Сетих се за паркираната кола със светещи фарове, която виждах от кухнята в 5 сутринта… Докато очаквах да се върне и да погледне прекрасната ни дъщеря, сънуваща с разперени ръчички на спалнята… Пишех. Описвах болката на едно очакване…
Очакване
Чакам те…
Очаквам твоето завръщане.
Газта свисти в запалката,
свещта е на привършване…

От мисли – цял поток
в тази нощ, към себе си жесток,
аз пиша – опушен, изтерзан,
останал в глутница от мисли сам…

Не съм за теб живот.
Живея сам, озъбен като скот
и само в мислите дори
заплитам се. А в мен гори –

боли от ревност и от жал,
гори страстта, омазана със кал,
защото чакам точно теб,
но в тази нощ е неговия ред…

Загрубя играта стара…
Допушвам поредната цигара.
Изливам болка ред по ред,
Но ти не идваш. А чакам теб…

Проект във финален етап на развитие.

Научи повече за проекта в сайта kogitalnost.com