Ще се опитам да пресъздам един разговор, който водих сам със себе си. Моля читателят да не търси кой кой е. Защото съм си все аз. Нека не се прави и разделение „добро-лошо”. Такова няма. Нашето Егосъзнание сформира в нас и доброто, и злото и тяхното противопоставяне. Но тези категории са единствено в нас и за нас. Противоборството е само в главите ни. Необходимо е разбиране и приемане. Анализ… За да се осъществи промяна. Имаш свободата на избора, опознавайки възможностите си и спирачките, които поставя собственото ти его. Давайки си сметка за това, осъзнаваш, че чашата не е нито наполовина пълна, нито наполовина празна. Факт е, че в нея има наполовина вода. И в твоя власт е как ще определиш съда и дали ще го допълниш или изпразниш. Право на избор, зависещ единствено и само от теб!
- Хубаво е да се видиш като ИДИОТ в очите на другите! Тогава ще си в състояние да прецениш дали си способен да анализираш. Да осъзнаеш, че си просто един глупак може да е прекрасно изживяване. Да го изследваш, за да го елиминираш! Нали всяка АНАЛИЗИРАНА мисъл не те владее, освен ако не решиш да я приемеш…
- Бе ти можеш цял ферман да напишеш и всичко да е лъжа!
- Защо да е лъжа? Нали обичам всички хора? Спомни си за Малкия принц: най-хубавото не се вижда с очите, а със сърцето… Нещо такова беше…
- Срамът свързан ли е с Егото?
- Странно, най-малко за стеснителен човек бих си помислил, че има голямо Его… Но сега, след като зададе въпроса… Изведнъж ми хрумна като продължение на предишен разговор… Има връзка. И страхът е свързан с него. И смирението, и приемането, и прошката…
- Значи срамежливият има голямо его, защото се безпокои да не го преценят ГРЕШНО. А кой се бои от неправилна преценка – Егото. Така ли е?
- От няколко дни разсъждавам върху Егото си – ето ми още „храна” за размисъл… Май скоро няма да приключа с този въпрос!
- Така е. Ако приключиш с Егото, ще си на крачка от това да си бог.
- НУЖНО ли е Егото?
- Може би за „оцеляване” – необходима мимикрия в обществото…
- Или въпросът е поставен неправилно…? Вероятно е по-уместно да се каже: след като го имаме, можем ли да го ползваме с добър успех?
- НУЖНО е дума, която се поставя към нещо, което се чудиш дали да ПРИДОБИЕШ, но ти вече го ИМАШ… Предполага упражнен КОНТРОЛ върху необходимостта, но ти не го владееш. То ти е ДАДЕНО… или НАТРАПЕНО… Или си е нормалната човешка същност? Тук май няма място за думата НУЖДА! Его значи АЗ. Кой и кога може да спре да се самоопределя като АЗ-а? Има ли „зачеркване“ на Егото?
- Може би… В когиталността… А може и да няма, но съм способен и да постигна някаква победа над него. Когато заявявам, че мога да надмогна Егото, влагам много КОНКРЕТЕН смисъл в това… ОК! Казвам да ИЗРАВНЯ всички със себе си и да не се поставям над другите. Тогава дали ще съм отстранил Егото си? Кой ще потвърди, че съм без Его!? И няма ли да „види“ моето Его единствено слабите, които се поставят над мен?
- Винаги ми е бил много весел разговорът с мене си за моето Его. Може ли да се премахне? Аз не съм сигурен, освен ако изключим моментите на медитация. Всяка мисъл за миналото, всяка преценка е ПРОЯВА на Его. Нали все се мъчим да сътворим миналото си такова, каквото бихме искали да бъде, а не такова, каквото всъщност е…
- Какво имаш предвид – да се намали Егото ли?
- кава ми е идеята. Да не се абсолютизира и КОНКРЕТИЗИРА борбата с Егото. Защото самата дума „борба“ предопределя несъгласие, противоречие… Което си е в нас. От значение е точно това да се избегне. Необходимо е да сме в хармония със себе си. Да допуснем, че Егото ни съществува, от време на време взема връх над нас, но като цяло не му се подчиняваме.
- Как така хем да го приемем, хем да го елиминираме?
- Просто е – не трябва ние да сме важните, а светът около нас. Имам предвид да работим и да помагаме на обкръжението си, като не поставяме себе си и своите нужди на първо място. Да правим така, че другите да са добре. Да се обграждаме с хора, които мислят по сходен начин. Тогава те ще имат същото отношение и поведение спрямо нас. Естествено, че ще се натъкваме и на особняци, които няма да желаят това. Животът си е техен и да правят с него каквото си искат! Те няма да са в моя свят.
- Не е ли егоистично?
- Не! Иначе се превръща в насила дадено добро. Щом се върши срещу желанието на отсрещния, не е добро за него. Опирайки се именно на неговите желания, не му натрапвам нищо – не е в моя свят.
- А ако един ден той истински поиска да му се помогне?
- Тогава го включвам, като забравям какво е било до момента. Той става част от моя свят.
- Ми, то така си е готино. Тези, които са позитивни- да са край теб, а тези, които не са – не те интересуват.
Въпрос на избор! Така ли да го разбирам? - Да – съвсем точно го каза.
- Моят свят си е винаги с мои съмишленици и всеки гледа да стори добро на другия и… т’ва си е направо прекрасно. Хе-хе! Но имам и още един въпрос: защо е нужно някой да преценява нещо? Преценката за себе си я правим, гледайки се през очите на околните. Тя все пак си е необходима в „реалността”, но се допуска една основна грешка. Когато егото е неуправляемо, човек смята, че му е ясно какво мислят другите за него. В същото време не задава въпроси дали догадките му са верни. Така егото те програмира да не питаш и да не си сигурен за истинското мнение на обкръжението ти за теб. Но те оставя с убеждението, че знаеш. И те залъгва цял живот. Когато си се наблюдавал, изградил си реална представа за себе си и си видял разликите между това да си въобразяваш, че за теб не е тайна как хората те възприемат и онова, което е действителното им впечатление, успяваш да „управляваш” егото, вместо да се оставяш да бъдеш „програмиран” от него. Сложно ли звучи? Но не е. По-скоро изглежда парадоксално следното: „Аз си мисля, че ти си мислиш за мен, че съм идиот”. Кой си мисли, че си идиот? На човека отсреща никога не му е хрумвало подобно нещо, но понеже ти ти се опасяваш от това, дори не смееш да се поинтересуваш за мнението му. С години можеш да продължава тази илюзия, която сам си създал. Изгражда я егото ти и предизвиканият от него страх в теб да попиташ, защото предположението ти може и да се потвърди. Ти самият си го утвърждаваш, като не поставяш директен въпрос. Ако се осмелиш да изречеш: „Колега, ти смяташ ли ме за идиот?”, можеш да получиш следния отговор: „Не, напротив, дори те харесвам за нестандартните възгледи!” или: „Не, не те смятам за такъв, но не разбирам идеите ти, защото са твърде сложни, странни и неразбираеми за мен”. Дали тогава отново ще ти минава през ума следното: „Аз си мисля, че ти си мислиш за мен, че съм идиот”? Излишно е да си създаваш преценка за самия себе си, която, първо, е осъдителна и, второ, невярна. Стоиш си в неизвестност, която те стресира и плаши, което пък предизвиква по-голям страх да питаш и за други неща, което води до несигурност, която още повече те стряска и стяга, въпросите намаляват и т.н. Парадоксално и… тъпо.
- Не трябва да се мисли за преценката като Осъдителна. Не знам защо всеки прави подобни асоциации. Оценка може да се търси и дава, но само като резултат от безпристрастно наблюдение. Благодарение на егото сме склонни да критикуваме другите, но се дразним, когато подобно е отношението към нас. Можем да се научим най-напред да изразяваме и получаваме преценка, а впоследствие да преминем към следващото ниво – да не натрапваме позицията си, но и да не отхвърляме чуждата. Тогава бихме намалили влиянието на егото. Ще сме способни стъпка по стъпка да сведем неговото въздействие върху нас до минимум. За да се случи това, трябва да го опознаем, да си изясним какво влагаме като значение в думата „Его”. То е „чувството за лична значимост”. В този смисъл трябва да анализираме какви са задачите му. Такава е целта на Търсещия. Ето какво съм открил за основните функции на егото. Първо: Сравняване с реалността: Това е може би най-важната роля на егото, защото е нужна за разбиране с външния свят. Често става въпрос за временна съпоставка с останалите – по-конкретно – с тези, които са в обкръжението ни.
- Ми, така си е. Все се сравнявам с някого – съученик, колега, приятел, шеф…
- Второ: Контрол на импулсивни състояния – способността да се управляват желания без непосредствено разтоварване, чрез действие. Проблемите с овладяването на импулсите са общи: гняв на пътя, прекомерно и невъздържано хранене, или различни зависимости.
- Като има толкова идиоти, дето се пречкат на пътя… Пък за другото – нали знаеш: Колкото повече ям, толкова повече ми се иска… Да спя! И обратното…
- Трето: Регулиране на емоциите – способността да се променят чувствата без да бъдат потиснати.
- Както се смееш и ти става тъжно. Нали за това говориш?
- Четвърто: Съждение или логика – този процес включва идентифицирането на възможни пътища на действие, очаквания и оценки, евентуални последствия, както и вземането на решения кое е уместно при определени обстоятелства.
- Чакай, чакай. Нали точно ти обясни, че все се базираме на нашия опит, на това, което ни се е случило някога и което трябва да разглеждаме като абсолютни наблюдатели. Значи всички оценки, очаквания и избори биха били грешни, ако процедираме по този начин.
- За това става въпрос. Егото винаги се стреми да ни вкара в познатите нам образи, които са от миналото ни и по този начин се намесват в решенията и наши емоции от предишни състояния. А в сегашно време повтарянето на старите модели на поведение да не ни е от полза.
- Обърках се. Какво имаш предвид?
- Да кажем, че си имал приятел, с когото си се разделил, защото те е наранил или си се разочаровал поради някаква причина. Но е започнал да се променя – станал е добър, човечен, готин… И ти се налага отново да си в контакт с него. Какво ще е твоето мнение?
- Че е гадняр…
- Точно. Но той вече е друг човек. Егото ти „тегли“ спомени и предходни ситуации. В крайна сметка може да не стигнеш изобщо до правилна преценка или, ако направиш такава, нейното установяване и утвърждаване ще бъде бавно, мъчително и трудно и за двамата. Егото винаги търси и обектни, тоест взаимно удовлетворяващи отношения: „Аз му помогнах и… сега той ми е длъжен.“, което автоматично отново е една изкривена оценка на действителността, в частност – към този приятел. Това се получава заради функционалните процеси на мислене, т.е. способността на егото да има логическо, съгласувано и абстрактно мислене едновременно.
- Аха! И така егото ми смесва реалната преценка с минали усещания и евентуален абстрактен образ, който си представям… Тогава то тотално ме е объркало…
- И е така, и не е. В същото време егото изгражда функционираща защита, което е несъзнателен опит за съхранение от някои силно заплашващи идентичността емоции. Началните защити се развиват още в детството и включват проекция, отричане и разделяне.
Проекцията е да „пренесеш“ своя нежелана черта върху известни и уважавани личности, с което си помагаш да преразгледаш тази си особеност и да направиш притежаването ѝ по-малко стресиращо. Можеш да „прехвърлиш“ не само конкретно качество, а и причината за него. Обикновено се смята, че става дума за предпазна роля, която съдейства човек да се види в хармония със света и да оправдае собствените си чувства или действия. Може и да не съзнаваш на определена страна от характера си и пак да я „поставиш“ върху други хора. Личността не само изтласква в безсъзнателното онова в себе си, което счита за неприемливо, но го и проектира върху другите: „Аз не притежавам тази лоша черта – той я има”. - Ама как го правим? Нарочно ли?
- Зависи. Но по този начин оправдаваме негативна постъпка. Пример ще ти дам с две момичета, които са приятелки. Едната казва на другата: „Ти не ми спомена, в коя дискотека ще ходите с Иван, защото се боеше, че той ще обръща повече внимание на мен, нали?” Отговорът е: „Нищо подобно, просто решението беше импулсивно и нямаше време да ти се обадя!” Страхът, свързан с това кого може Иван да харесва повече е проектиран върху действията на приятелката като собствен коментар на събитието.
При отричането се фокусираме върху предизвикващите безпокойство аспекти на една ситуация, а я интерпретираме така, че тя да изглежда като по-малко заплашителна. Отричането се различава от потискането по това, че човек селективно обръща внимание и тълкува наново, а не изличава преживяването от съзнанието си. Тъй като повторното интерпретиране играе основна и уникална роля при отричането, някои специалисти използват термините предефиниране и преоценка като „етикети” за тази стратегия. Лабораторните изследвания представят доста консистентни доказателства, че хората спонтанно използват въпросната защита и че тя е ефективна за промяната на субективната и на физиологичната възбуда пред лицето на заплахата. Пример, макар краен, може да е, когато на човек му се случи нещо много лошо и неочаквано (да речем смърт на близък роднина). Страдащият отначало вероятно ще си каже: „Това не е възможно!”, „Не може да се е случило” (тук отричането успява да отложи стреса за кратко, но достатъчно време, за да не предизвика евентуален внезапен пълен срив в личността). - И това идва още от детството, нали? В една теория за обектните отношения психоложка (май беше Мелани Клайн) постулира, че хората се раждат с два основни нагона: любов и омраза. Във всички човешки борби по време на живота си, те интегрират и двата елемента в конструктивни социални взаимодействия. Затова важна стъпка в детското развитие е постепенната деполяризация на тези нагони, които си „разцепват“, отделят се. Преди това да се случи, ние преминаваме през следните етапи:
• Първи стадий: детето не преживява себе си и обекта; нито доброто, нито лошото са разделени като самостоятелни качества.
• Втори стадий: доброто и лошото се виждат като различни. Тъй като границите между детето и другите още не е стабилна, то се възприема като различна личност – или като изцяло добро, или като съвсем лошо, в зависимост от действията си.
• Трети стадий: разделянето е разрешено и собствената личност и другите се открояват като притежаващи и добри, и лоши качества. Щом има мисли на неприязън към околните, това не означава, че личността е изцяло мразеща, и че нейният „противник“ е напълно омразен.
разцепването е защитен механизъм, който създава нестабилност във взаимоотношенията, защото на един човек може да бъде гледано или само като на само добър, или като на лош в различни ситуации в зависимост от това дали задоволява нуждите си, или ги фрустрира. (Понятието „фрустрация“ има латински произход – Frustratio, а в буквален превод означава „измама, напразно очакване, неуспех, неудовлетвореност от действителността“.)
Когато порасне детето, се появяват по-усъвършенствани механизми, които се занимават с вътрешните връзки между Егото, Суперегото и т.н. Тези защити са: потискането, регресията, изместването и формирането на реакция.
При потискането човек избягва тревожни мисли, като не се фокусира върху тях. Тъй като е трудно подобно „изключване“, обикновено има насочване към други мисли, които заменят стресиращите – факт, който кара някои автори да наричат това избягващо мислене или отклоняване на вниманието. Потискането се разграничава от изтласкването по това, че при първото предизвикващата безпокойство идея е налична, но се игнорира и се блокира от други такива, а не е напълно отпратена в безсъзнателното, както е във втория случай. Важно е да се отбележи, че за разлика от повечето други защитни механизми, понякога хората съзнателно инциират потискане, тоест човекът съзнателно си казва: „Това много ме разстройва и аз просто повече няма да се терзая“, а се старае да се разсее. Ако се прави многократно, реакцията на избягване може да стане навик и да се използва несъзнателно. регресията е определено възприемане на нагласи и поведение, като терминът не предполага връщане към предишно държание, а към състояние на no-малка зрялост – инфантилност. Не означава, че се забелязва отново действие, което е наблюдавано в психологическото минало на субекта, а че той се проявява типично като по-млад индивид. Това движение назад към предишен стадий на развитието се среща редовно, когато действителността налага някаква фрустрация. Например малко дете, което временно е разделено с майка си, не се храни само и приема единствено полутечна храна. Повторната поява на „бебешкия език” често съвпада с раждането на братче или сестриче. И в двете посочени ситуации става въпрос за видове регресивно поведение. При възрастния, който е неспособен да реши конфликтите си, понякога се задейства същият механизъм, представляващ бягство от реалността и това прави невъзможен социалния живот.
Изместване е енергията, асоциирана с някакво чувство, което се прехвърля към друго, различно от първоначално предизвиканото. Изместването може да действа и като верижна реакция. Например ядосан на шефа си работник се прибира вкъщи и удря жена си (без особена причина), която пък шамаросва детето (вероятно само привидно става въпрос за наказание). - То много сложно стана. Не мога ли да си го кажа по-простичко: Чувството за лична значимост = оценката за себе си, самоличността и името. С една дума – да смачкаме СМОТАНЯКА в нас. Оценката за себе си може да е правдива… – Но СМОТАНЯКЪТ не се възприема правилно!!!
- Тъй-тъй… Премахването на чувството за лична значимост според мен може да разреши и проблема със срама, страховете, реалната самооценка и т.н.
- Кой отвори тема за СМОТАНЯКА?
- Какво имаш предвид, че не разбрах?
- Защо избра точно тази дума?
- Не съм я избирал. Така ми дойде… Лепна ми се като „любима” думичка.
- Та, като си говорим за Егото… Кажи колко килограма тежи твоето?
- Ооо, доста … Ама, какво да правя – такъв съм си!
- Слагаш ли го на диета от време на време?
- Слагат ми го!
- Ние сме такава диета, че може да се стопиш за отрицателно време.
- Кои сте вие?
- „Приятелите”!
- Това лекарство ще ми дойде добре. Ама, що ги поставяш в кавички, бе адаш?
- Оооо! )
- Май Егото настоява за кавички. Xa-xa!
- Упс! Съмнява ме малко, ама щом казваш … – Егото те съмнява.
- Срамът, страхът и съмнението са рожби на Егото… Май вече го споменах…
- Щото ти е ГОЛЯМО Егото…
- Бе, размерът УЖ нямал значение… 🙂
- Зависи кой РАЗМЕР! Има значение и там Егото направо е на „6” и в хубавите, и в лошите си страни, естествено. )
- Да де, и ние за това говорим, обсъждахме досега. Стигнахме до извода, че чувството за лична значимост стои най-близо до нашето разбиране за Его.
- Според мен е малко по-различно.
- Я да чуем твоето РАЗБИРАНЕ!
- Егото е властта на логиката над разума.
- Разсъдък или логика не е ли равно на разум?
- Абсолютно НЕ!
- Тогава трябва да изясним какво е логика и какво – разум. Интересно ми е мнението ти за тези неща.
- Логиката отразява собствените нужди, а в разума няма нужди – поне не познатите ни. Но той е в плен на логиката.
- В кой разум няма НУЖДИ?
- В самия разум, но повтарям – при нас той е в плен на логиката.
- Значи разум = Цялото, така ли?
- По-скоро човек го е страх от разума. Това е непостижимото познание, наречено от теб самия „когиталност“.
- При това изясняване съм съгласен да говорим за логика и когиталност.
- Пунктуацията си е Твоя. Я си представи човек да е разумен, а не логичен. К’во ще стане според теб?
- Искаш да кажеш, че логиката, служейки на себе си, може да се нарече „Его“. Думите в случая нямат значение.
- Обяснението ми хареса! Логиката, служейки на себе си, се нарича „Его“! Това си е направо революционен извод, нали?
- Говоренето, когато нямаш какво да кажеш, е странно нещо… Трябва да се научим да се вслушваме. И в собствените мисли, но и в онова, което изричат другите. Да слушаме, чувайки. Когато слушаш, можеш да чуеш много неща. Докато бързаш да кажеш онова, което мислиш, пропускаш това, което ти казват околните. Може би затова човек има две уши и една уста. Едва ли е случайно…
- Когиталността знае какво да даде, за да е от полза
на Себе Си и на нас. - Но тогава ние си оставаме проявление – холограма, а не същност на когиталността!
- ОК, това за проявлението и същността, ще ми го кажеш утре, адаш.
- Интересни сънища ти пожелавам!
Защо ли не заспивам? Може би защото има още много неща, които да се кажат за Егото:
- То е Проблем номер едно на човечеството.
- И е способно да натамани подобна фраза .
- Какво толкова можеш да мислиш за него – просто се погледни в огледалото и… ще го забележиш!
- Не виждам това, което е дълбоко в мен и… как да го нарека… е другата страна на Луната.
- Прав си.
- Ти досега смятал ли си, че срамът е продукт на Егото?
- Разбира се, да не си въобразяваш, че душата би се срамувала от това, което е?
- Ами, Егото е в нас, НИЕ СМЕ ЕГОТО, но и преодоляването на проблема ЕГО е в нас!
- Тоест умът определя, но логиката решава…
- Точно така. А логиката е основана на илюзията за материалност. Какво тогава градим – логически умозаключения, чиято основа е измамна. Значи надстройката би трябвало да е перфектна логическа заблуда. Постиженията във всички области на която и да е наука доказват именно това.
- Не съм сигурен, че след толкова разсъждения и разговори мога да определя какво е Егото. Съгласен съм, че е илюзия. И повечето неща, случващи се в живота ни, все въртим около нея. Колкото хора – толкова различно Его.
- Да, ама сега да не тръгнеш да се сражаваш с Егото! Не го прави! Няма да помогне.
- Аз съм Егото си и това е объркващо. Да се боря не, но ми е необходимо да го опозная.
- Виж го, но не с огледалото. То е, като да си на тъмно, до теб да има въже, а ти да го мислиш за змия, от която боиш. Нужно е просто да запалиш светлината и да откриеш истината. Ако започнеш да воюваш с въображаемия противник, ще си похабиш силите. Страхът обикновено изкривява представите ни. Очакването трябва да включва не само вяра в бъдещето, а и освобождаване от фалшивите възприятия и породените от тях тревоги. Ако решиш да се отървеш от състоянията на Егото, които те спъват, ще виждаш какво реално се случва, а не картината, която Егото ти натрапва. Ще изживяваш действителността – не изопачена от ограниченията, а реалност, отворена за всички възможности. За целта е от значение да „запалиш светлината” и да видиш въжето… В тази посока можеш да разглеждаш срама, притеснителността, непредизвиканата агресивност, чувството за вина и т.н. като филтриращи състояния на Егото. Приемаме ги и така се срастваме с тях, че те се превръщат в наша същност. И са необходими години, за да осъзнаем положението си и да положим началото на трансформацията си. Все разправяме, че това е най-трудното. А самите ние сме го допуснали, следователно в наша власт е да го променим, нали?
- Толкова ли не можем да поукротим Егото си, или нямаме разбирането, та все в проблемни ситуации се набъркваме? Предположения ли правим, оценки-осъждане ли даваме, или какво, та все някой се чувства засегнат? Имам колежка, която по принцип е приветлив човек и избягва конфликтите. В даден момент обаче не само се „затваря”, но и видимо се държи сърдито. Преди се питах с дни какво точно съм направил, къде съм сгрешил, за да реагира така, но сега знам, че докато не „узрее” да излее това, което е в нея, няма смисъл да човъркам. Запазвам доброто си отношение и се правя, че не забелязвам нейното (което изглежда много глупаво отстрани ), но в крайна сметка по този начин мога да я доведа до ,,узряването”. И винаги се оказва, че тя е ядосана на базата на някакви нейни догадки, нямащи нищо общо с моите мисли, думи или действия! Е, питам се, толкова ли е трудно да седнем и да поговорим с отсрещния човек, да се разберем очи в очи, а все си измисляме предположения и оценки? Приемаме нещата лично. Аз много пъти съм допускал такава грешка и после все съм се чудел от къде е страхът ми, да седна и да се изясня, защо все отлагам, а междувременно се въртят какви ли не тълкувания на поведението, отношението или изтървана дума от другия… Гордостта и суетата ми ли са посилни от осъзнаването как би трябвало да постъпя? Или ревността, желанието да бъдем единствени за някого и цялото му внимание да е за нас? Една приятелка постоянно ми разиграва сцени на обидена, защото например днес не съм ѝ се обадил или защото ме видяла да пия кафе някъде с друга позната. И колкото и да я уверявам, че я уважавам и ценя, но че не мога да ѝ посветя напълно свободното си време, все едно сипвам вода в пясък. Ефектът е до следващия път… Значи не ѝ е само до разговор между двамата, има и нещо, което си го носим в нас. Всички сме усещали в себе си онова малко, сърдито човече, дето се дразни от нечие държание. И въпреки че не го демонстрираме явно (или поне не винаги ), фактът, че го има е достатъчен, за да се притесняваме. Често виждам в другите като в огледало себе си, но понякога не се сещам за това, а пък се случва и отражението да не дава вярна препратка към мен. Оставам с въпросите защо трябваше да ми се случи тази ситуация и не намирам отговорите… Или пък спонтанно и искрено съм споделял мнението си за някого с него, мислейки, че сме достатъчно близки, за да го приеме без да се засяга. И съм бъркал. Не ми е хрумвало дали той иска да съм откровен с него, нито пък как бих се почувствал, ако той изрази по същия начин представата си за мен… Без да ме пита… Една оценка, която не съм пожелал… А ако е негативна? Радваме се само на положителните отзиви и не ни се ще да ни показват недостатъците. Защо? Егото ни ли боледува? Убеден съм в едно обаче – всичко е вътре в нас, нищо не идва отвън. Никой не ни е виновен, не би могъл да ни манипулира или да ни обиди, ако в нас има правилното разбиране. А то как се формира? Лесно би било, ако сме постигнали състояние на духа, наречено „Любов“… За да сме в хармония със света около нас. Но дотогава? Установих, че и правилото ми да не правя на друг онова, което не бих искал да сторят на мен не помага в някои моменти. Или не го прилагам добре, или разбирането ми не е вярното! Или го забравям понякога?
- Не всеки възприема живота на земята като мисия. За повечето хора той е даденост… Естествено е да има пропаст между поколенията, която да се нарича „Разбиране“ (или „Неразбиране“). Изживявам и едното, и другото всеки миг. Не можеш да промениш другия. Често родителите смятат, че децата им са ТЕХНИ, че ги притежават, че са тесто в ръцете им и те трябва да извят фигурата. Може би заради мечтата за „по-добро минало”, за осъществяване на собствените нереализирани амбиции. Но, както казва Халил Джубран: „Вашите деца не из вас, а чрез вас”. Не си способен да моделираш дадена личност според собствените си представи. Твоята истина е за твоя си свят… И не бива да си егоцентричен, да я искаш за всички. Нека се научим да приемаме неразбиранията и разбиранията си. Не е възможно насила да сториш добро. Когато узрее, плодът сам пада на земята.
- Според Тургерев, има 3 вида егоисти:
• тези, които сами живеят, но оставят и другите да живеят;
• такива, които сами живеят, но не оставят другите да живеят;
• и егоисти, които сами не живеят, но не оставят и другите да живеят.
Егоизмът е състояние, което принадлежи към пороците, които всеки притежава, но никой не е склонен да прости, когато го забележи у другите. Голямо мъчение е да видиш у себе си онова, което не можеш да понасяш в околните! А можем поне да го приемем, нали? Ако сме ЕДНО, ако сме нишки на обща тъкан, значи се докосваме помежду си. Това е нашето взаимоотношение, а без него няма живот. Ако се огледаш, ще забележиш, че всичко в нашата материална вселена е резултат от взаимодействията (взаимозависимостите). Но колко хора се замислят и над тази теория? Колко си вземат поука от урока в огледалото? - Мисля, че са малко, защото тя никак не е изгодна. Когато човек се дразни, той наранява, изпитва омраза. И започва да го гони нещото, наречено „съвест“. За оправдание пред самия себе си насочва вината в другия, търси нещо външно. Всичко е в нас, но ние си мислим, че е извън нас. По лесно и удобно е. И Егото ни взима превес, защото не сме осъзнали неговата илюзорност. Дали е възможно да се разсее заблудата? Една идея ми се загнездва в главата – взаимоотношението между човека и духа му е БОРБА…
А Любовта (според апостол Павел) – „дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася; не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата…” Не е изкуство, защото то е частично. Любовта е абсолют. Или я има, или не. Насила няма как да се появи. Не съществува и формула за предизвикването ѝ, защото любовта не се култивира. Тя е чудо, което всеки може да изпита, когато забрави егоизма си и когато е готов на всичко за някой друг, без дори да се замисля. Пълна отдаденост към, на и за другите. Това е Любов… Човек е способен на това, но ограниченото Его почти винаги нашепва всеки да търси своето, логиката диктува съмнението, битието създава заблуди и ги предава на сетивата, внушавайки илюзията за истинност. Така онази пълна отдаденост – любовта, бива ограничена и задушавана, затваряна в клетката на приетата индивидуална рамка и предразсъдъка. Личността си мисли, че постепенно се учи да обича, а само се бори със себе си, за да позволи на това чувство да излезе от оковите, които тя сама е поставила. А може ли да не е така? Право на избор…
„Дори да изберем да не избираме, ние пак избираме.”
Сартр
Любовта е смисълът на човешкото съществуване, защото в нея човек превъзмогва слабостта си и чрез нея е всемогъщ. Тази пълна отдаденост към Всичко, което Е, ни прави щастливи, прекрасни, уникални създания на Вселената. Тази отдаденост, тази Любов проявява и мъдрост, съизмерима с времето на весността…
Аз и аз – за егото и живота