– Моля те, запази живота ми и аз ще те спася!

Удивеният Ал Буда Болъгар запитал:

– Че от какво ще ме спасиш?

А рибката отговорила:

– След време ще настъпи потоп и ще погуби всички живи същества. От него ще те спася. Докато сме малки, нас, рибите, ни грози опасност отвсякъде. По-големите изяждат по-малките. Моля те, сложи ме в съд с вода и когато порасна, ме пусни в езеро, докато стана съвсем голяма. Тогава ме пусни в морето, тъй като вече няма нищо да ме заплашва.

Ал Буда Болъгар направил така, както го помолила рибката. Скоро тя станала много, много голяма риба с огромни рогове по гръбнака. Ал Буда Болъгар я пуснал на воля в морето. Преди да отплува обаче, тя му казала:

– Събери семена от различни растения, направи си кораб и ме чакай. Щом започне потопът, качи се на него, заедно с всички животни, които успееш да събереш вътре, и аз ще те спася.

Ал Буда Болъгар построил кораба, както го посъветвала рибата, и когато започнал потопът, се качил на него. Грамадната риба изплувала от разпенените вълни, Болъгар привързал кораба към роговете ѝ и тя го затеглила през бушуващата стихия. Скоро земята потънала в морската бездна и докъдето стигал погледа, се виждала само вода. Единствените живи същества останали само Ал Буда и рибата. Свирепите ветрове блъскали кораба от всички страни, но могъщата риба плувала и плувала напред, докато стигнали високата Алтайската планина. Тогава тя казала на Ал Буда Болъгар:

– Ето, че те спасих. Сега завържи кораба за някое здраво дърво и бъди внимателен, защото бушуващата буря може да те отнесе обратно в морето. Когато водата започне да спада, спускай се и ти внимателно, заедно с нея.

Болъгар послушал съвета ѝ и бавно спуснал кораба. Когато водата се успокоила, той освободил и всички животни. (Оттогава и до днешен това място в планината Алтай се нарича „Спускането на Болъгар”.) Когато пуснал животните, изведнъж той осъзнал, че е останал сам. Погълнат от работата по направата на кораба и събирането на животните и семената, забравил да помисли и за себе си. Станало му тъжно… Въпреки това бил благодарен на рибата за спасението на останалите живи твари. Извикал рибата, за да се сбогува с нея. Прегърнал я със сълзи на очи и я целунал. В този момент тя се превърнала в девойката Пагане. Станала негова жена и след време се родили децата им, които възродили човешкия род. Години по-късно неговият внук Бурджан (683-633 пр. н. е.) победил кимерийците, правейки опит да възстанови българското господство на територията на бившата Шумерска държава.

И до днес на младоженците в Алтай пожелават да са… болъгар. Старите хора обясняват, че това означава да пребъдеш! Ние сме българи. За да пребъдем! За да съществува и пребъде и този, който е готов да отдаде себе си, живота си, за съществуването на човешкия род!

РИБА: Проницателност – Отдаденост – Самоотверженост

Една сутрин тя тичала по ливадата, късала цветя, правела венчета от тях, слагала ги на главата си и смехът ѝ огласял цялата околност. Сякаш и птичките станали по- весели и по-нежно пеели, а златистите лъчи я обливали и я правели още по-красива. Толкова щастие бликало от нея, че от висините всемогъщият Танкхра съзрял девойката и очарован от божествената ѝ красота, решил веднага да я вземе за жена. Но как да направи това, без да изплаши нея и приятелките ѝ? Превърнал се в бик и неусетно се вмъкнал в едно стадо. Безгрижно тичали по ливадата младите момичета. Но когато Уз се отделила от другарките си, за да откъсне един кичест божур, бикът дошъл при нея. Така нежно я гледал с големите си очи, сякаш искал да ѝ проговори. Красавицата започнала да го милва, да глади копринената му кожа и да се възхищава от дългите му, извити като полумесец рога. Още по-нежно започнал да се умилква бикът и легнал в краката ѝ. Хванала тя рогата му и радостно седнала на широкия му гръб. Тихо и кротко бикът станал, стъпил на краката си, а момичето се заливало от смях.

И… изведнъж бикът като вихър се понесъл към планината Арбат. Приятелките ѝ се развикали за помощ, но бикът бил като вятър. Скоро стигнал до високите върхове на Арбат и оставил на земята скъпоценния товар. Докато красавицата прибирала разпилените си коси, бикът се преобразил и застанал като Тангра с цялата си величественост, красота и могъщество. Тя мигом се влюбила и заживяла заедно с него.

За да напомня и покаже любовта си към бога, който я отвел и едновременно с това към населението на Арбат, Уз помолила Тангра да създаде съзвездие, което да се вижда от Арбат. Това било съзвездието Бик. То напомняло за това, което се е случило, и в същото време било символ на голямата любов. А хората, впечатлени от станалото, добавили към името ѝ онзи, който я отвел – нарекли я Уз-Бика (исторически до- документи показват, че името на дъщерята на Алан Болгар е наистина Уз-Бика.)

Хората обикновено приемат за истина онова, което им поднасят сетивата. А те са най-голямата илюзия. Често пъти виждаме не това, което очакваме, страдаме и се опитваме да избягаме от себе си. Когато можем да проявим повече проницателност и прозрем отвъд сетивата, със сигурност ще можем да „хванем бика за рогата” и осъзнаем собствената си величествена божественост! БИК: Величественост – Сила – Любов. Бикът олицетворява надеждност и спокойна сила. Той е символ на дълголетие и плодотворен труд, символ на стабилност, устойчивост, търпение и упоритост.

В резултат на тази победа той е известен и под имената кан Дере и кан Арбат.  При  тези  сражения  самият  император  Валент  изгорял  в  един  дворец.  В  пепелищата  на  порутената крепост  кан  Алп-Бий  намерил  императорската  корона  на  Валент,  която  отнесъл  като  подарък  на  своя баща – кан Булюмар, в българската столица кан-Балин (днес  Киев).  В  опожарената  крепост  той  намерил  и малка  пантера,  която  също  взел  със  себе  си  и  решил да обучи.

Оттогава  животът  му  се  променил  –  грижите за  малката  пантера  осмислили  дните  му  на  воин.  Тя растяла и той я обучавал да се развива като истинско диво животно – хапела хищно и разярено като звяр и оставяла следи от острите си нокти. Не се страхувала от нищо – смелостта била в кръвта ѝ, очите й светели, тялото й се извивало с грация и ловкост, сякаш плувала в пространството, а жертвите замирали неподвижно от непреклонността, която излъчвала.

Колкото повече време минавало, толкова повече канът  се  привързвал  към  пантерата.  Но  тя  се  отдалечавала,  бягала  от  хората,  избирала  такива  места,  в които рядко би се срещнал човек, и сякаш се отдавала  на  своите  мисли.  Започнала  да  ненавижда  хората, заради  това,  че  те  се  държали  така,  сякаш  само  те  са специални същества. Пантерата се питала защо всички други е необходимо да са им подчинени и задължени, след като природата е уникална в своята същност.

Животът  изисква  хармония.  Наруши  ли  се  равновесието,  винаги  има  губещи.  Постепенно  спряла  да  се завръща при Алп-Бий, който страдал безмерно. Бродел  по  цял  ден  из  гората  и  я  търсел.  И  така  минали години. Разчуло се, че много хора са загинали от ноктите и зъбите на пантерата…

Един  ден  на  една  стръмна  пътека  в  планината Арбат Алп-Бий видял хищното животно и застинал в безмълвно  очакване.  Тя  се  спряла  точно  преди  да  го нападне  –  в  нея  се  борели  ненавистта  към  хората  и любовта към този, който я отгледал. Тялото ѝ грациозно  потрепнало,  ловко  скочила  до  него.  От  очите  ѝ продължавала да струи присъщата непреклонност. И когато  Алп-Бий  вече  очаквал  най-лошото,  тя  кротко легнала в краката му.

Любовта победила дори зова на кръвта!

Любовта е пълна отдаденост към, на и за Всичко, което Е! Истинската любов е даването на свобода и право на всеки да има право. Приемане и отдаване вървят ръка за ръка, когато желаем да изградим свят на хармония с Всичко, което Е!

„Една бременна лъвица нападнала стадо овце. От голямото усилие при нападението усетила, че живота ѝ е към своя край. Преди това, с последни усилия, все пак успяла да роди жива рожбата си. Това станало недалеч от стадото. Овцете се смилили над малкото, взели го с тях и го отгледали. Растяло лъвчето с овцете, а те го учели на всичко – пасяло трева, блеело и бягало от страх, когато звяр нападнел стадото. Така пораснал лъв-овца, т.е. лъв, който си мислел, че е овца.

Един ден друг лъв нападнал стадото и останал много учуден, когато видял свой събрат, бягащ в неописуем страх от вида му. Нападателят успял да издебне лъвът-овца докато спял. Събудил го и попитал:

– Защо се страхуваш и бягаш – та ти си лъв като мене?

Смъртно уплашен, лъвът-овца успял само да изблее ужасено и побягнал. Настигнал го истинският лъв и го завел до едно езеро. Навел го над водата, и му казал:

– Ето виж – това съм аз, а това си ти.

И тогава дошло прозрението. Невежеството си отишло. Лъвът-овца престанал да се страхува, блеенето изчезнало. На негово място се появил мощен рев.

Малкият тогава кан Аспарух разбрал, че най-важното в този свят е това да търсиш – да търсиш познаване на възможностите си, дори когато не вярваш, че те съществуват; да търсиш различното и нестандартното, дори като ти се струва безсмислено. Всеки, който приеме посоката на търсене, ще е готов да продължава, докато намери. А когато намери, ще царства над всичко. Запомнил урокът на дядо си, години след това той успял да открие и най-прекрасното място за живеене на народа си – мястото на днешна България. Знаем от историята, че е бил победител и е царствал…

Когато огледаме себе си в езерото на истината, осъзнаваме, че всеки от нас е силен, можещ и уникален – толкова, колкото и всички останали. Необходимо е единствено да направим крачката към това оглеждане – крачката да познаем непознатото.

-Когато се върнеш в земите си до река Сула (днешен Дунав), ще управляваш още 10 години. Ще добиеш мъдрост и сила, духовно ще израснеш. След това остави брат си да управлява. Аз ще му помогна да се справи след години със сегашният ти съратник, сина на Балиду Балбалам (Филип Македонски). Тогава се върни обратно тук, в тези земи, намери жената, която носи духовното име Арийа (от сензар, глаголица и санскрит – „божествена чистота“). Истинското ѝ земно име е Майа. Вашето дете назовете с моето второ име. То ще се роди след като видите белия слон. Детето ще порасне и ще стане духовен водач на цял един народ.

„Защо ли прадядо бе преобразен като слон в съня? Странен беше – какво ли означаваха седемте бивни? – мислел си Кан Баламир. – И какво е това дете, което ще дойде след като видим бял слон? Защо брат ми ще се бие с този, който в момента се сражава рамо до рамо с мен?” (исторически факт: Ал Буга Съгеркан (339-310 пр. н. е.), брат и съуправител на Баламир, разбил войските на Александър Македонски в 331 г. пр. н.е., заради нарушение на условията за мир с Идел). Решил да разпита. Оказало се, че в този район на света – Индия – слонът е символ на сила и мъдрост, неуязвимост и власт, добродетелност и целомъдрие. Затова кан Баламир изпълнил завета на дядо си. Случило се това, което Ал Буда Болъгар предсказал в съня му…

А историята дала отговор на всички въпроси!

Защо са седемте бивни?!… След разпадането на Велика България всяко от седем племена се пръснали по целия свят, за да разнасят духа и учението, мъдростта болъгар. Защото да си болъгар е състояние на духа, мъдрост от невидимите полета на знанието, но едновременно с това и страдание, опитност, което е пак мъдрост, придобита, следвайки връвта от кълбото на живота. За да илюстрират усвояването на тази двойна мъдрост, всички болъгар, с настъпването на пролетта, връзвали на ръцете си преплетени бял и червен конец – като символ на новото начало в живота – пролетта и на усвоената преплетената двойна мъдрост – божествена и земна. Дори и в момента в Монголия пожелават на младоженците да са болъгар, което означава да пребъдеш. Да пребъдеш, защото не просто си живял, а си оставил с делата си следа в живота, която да се помни от всички поколения наред.

Защо слонът е бял?

Това е знанието, което носи светлината в себе си, нестандартно и творческо, нямащо логическо обяснение. Детето на Баламир и Арийа, наречено според пророческия сън Буда, носи и до днес на хората мъдрост и познание. Буда е основателят на будизма, живял в Северна Индия (буквално означава „пробуден“, „budh“ (санскрит) – събуждам се, пробуждам се – човек, който е достигнал до освобождаване на знанието – божествено и земно. Майката на Буда е царицата Мая. Младият принц живеел в двореца, разполагайки с всички удобства. Но сблъсквайки се с житейската реалност, неизбежността на смъртта и страданието на хората, той решил да намери изход от всемирното страдание.

Мартеницата и болъгар

Мъдростта не се учи – тя е път, по който, ако тръгнеш, вървиш цял живот. Да си мъдър означава да притежаваш широтата на познанието – и земна, и божествена. Да си мъдър означава да вярваш на интуицията, като се уповаваш на собствената си опитност и да помагаш и на другите да се събудят за тази преплетена мъдрост. И тогава обикновеният човек се превръща в Буда – просветен, който е просветлен от бялата светлина на божествената мъдрост, преплетена с житейската мъдрост от ходенето си по земята – червената пръст! Затова и Буда, като баща си – Баламир Булгар, носел на врата си талисман, вързан с преплетена, червено-бяла връв, който той наричал оренда. Той станал и един от първите, който открил как да използва в единство божествената и земна мъдрост и помагал и на другите да я усвоят и предават от поколение на поколение. За това и до днес неговото знание съществува, преплетената връв все още носим, показвайки, че сме болъгар – носители на мъдростта, която да пребъде във вечността.

Оренда е знание, път, принцип. Оренда е и светлината, и мрака. Тя е нищо, съдържащо всичко съществуващо. Тя е Цялото, сила от правила и принципи на движението, където простото е сложно и сложното е просто – едно Един-Е-Ние на енергия и материя. Послание на Оренда е постигане на състоянието  болъгар:

„Всичко, което Е – СЪМ,
всичко, което СЪМ – Е,
аз съм всичко, което Е „

Всички сме в Един-Е-Ние. Всичко е взаимосвързано. Всеки човек е чудото да е творец, свободен. истински цялостен и отдаден към Всичко, което Е!

Честит първи март, болъгар!