Поезия (текстове)

Усещане

Спряна от твоето мълчание
буца заседна на гърлото…
Задушавах се.
Не исках да отворя очи,
защото сънят,
който опря в слепоочието ми
беше прекрасен…
Ти натисна спусъка…
Остана само буцата в гърлото…

Сънища

Животът – пустота ,
изпълнен с терзания.
Земята – черната и тя
не ще ме – изпитание…

Сънувам гробища различни
и призраци със скърцащ глас
нахлуват в мисъл неприлично-
изтръпване-злокобен час…

Пространство – времето е кръст
и нула се преплита с единица.
Очаквам свойто :”Лека пръст”
и вой на гробищни вълчици.

Вечер

Забравям се,
изгаряйки съня си с горчивия
мирис на кафе.
Музиката бавно прониква
в догаряща свещ.
Недовършена бутилка плът
прокарва път в съзнанието,
което губи своите очертания…
Разпилявам скъсаните си нерви
около теб
и жарава изгаря нозете ми,
защото съм сам.
Мириса на кафе ме връща там ,
където сънят бавно догаря
музиката на
забравена свещ…

Няма да се моля

Да ! Ще продам душата си на дявола.
И ще горя в казаните на ада .
Ще мразя, ще убивам и ще коля
и вечно ще пропадам…
Но няма да се моля!

И времето ще спра-
животът ми да бъде само миг
а името да бъде дума зла,
от болката ми- кратък вик…
Но няма да се моля!

Ще бъда господ
и ще бъда роб ,
и сам ще смажа свойта воля ,
и ще пълзя до своя гроб…
Но няма да се моля!

***

Намерена е патицата дива.
Намерена е болката,
която в тялото ,
в душата ми разлива
една изпълнена със мъка празнота…
Намерен е един приятел,
когото трябва да убиеш,
Да се вградиш в миналото му
като предател,
от неговите мисли да се криеш,
за да разбере, че
болката е време,
а времето е обич!

Сливенско лято

Шумят листата на стария орех
и в тъмнината се прокрадва спомен…
С дедите си – звезди не спорех-
оставам камък от сърце отронен.

За нашата дъщеря мечтая само,
на прага след години да застане,
да те прегърне нежно :” Мамо,
такова беше лятото с баща ми.”

Сливенско лято – горещо, ветровито,
изпълнило небето със звезди.
Дали ще помниш мила, че с краче отвито
преплела си си сънищата с нашите мечти.

Под стария орех слушах листата
и вярвах,че тук си щастлива.
Не си отивай, не затваряй вратата
ти сливенско лято – ветровито и диво.

***

Можеш ли да обичаш?
Не. Но аз,
аз те обичам…
Обичам очите ти,
затворени зад мелодията
на топлата нощ.
Обичам косите ти,
разпилели чувствата
върху възглавница.
Обичам устните ти
потръпващо усмихнати
за някой друг.
Студът прониква в одеалото…
Събуждам се.
Студено е.
Ти си до мен.
Лека нощ скъпа!

***

Морето е като косите ти
и пясъкът се сипе нежно
по гладкото ти тяло.
Докосвам с длан солените вълни
на бисерни сълзи
и галя спомена
от нежните ти очертания.
Обичам те!
От бурята на любовта си
разбивах се в брега
на пръски самота
и стичах се студено
под синия ти поглед,
за да се влея сред света
на сълзите, солени по дланта,
а нежността ми се разля по пясъка
на неизвестен плаж.
Ти си вълна, полегнала
сред скута на чужди брегове.
Някъде там,
забравен и сам
е спомена,
погалил нежните ти очертания
потънал във косите
на сълзите солени
неразбираем свят за теб,
последен миг от мене…

***

Направи така,
да почернее пламък на свещта,
пропадащ от студа върху леглото.
Направи така,
желание да се стопи
угаснало от светлина на съвест.
Направи така,
че да остана в тъмнина
по кървавото острие на погледа.
Направи така ,
да няма камък върху гроба
събран от лунно звезден прах.
Направи така-
от спомена забравен
душа в бутилката поставена
последно между нас.

***

Идея в разговор
и снимка в забравена поза.
Четиридесет градуса джин
възбуждащи спомена,
отразяващ се в сини зеници.
Болка разяждаща
дървото на живота.
Сила обладана от възмездие.
Истина, забравена от бога.
Аз.

***

Студ капе под клепачите
на горчиви сини игли …
Кръст Боже, твоят
и твоята болка светят…
Кръвта – синята се стича
от сивата пустош
на омагьосаните ни съвести.
Въглени в краката парят очите от студ.
Студ върху чаршафите …
Синьо и студено.
Ти огряваш душата ми, Боже
за да простя,
да простя грешките –моите,
за да забравя заблудите, запалени
от синьо сините чаршафи,
нажежени от студ.
Студ Боже в душата.
Студ Боже в телата.
Студ Боже в чувствата.
И топлината на гроба.
Прегърни ме в твоето сияние
за да направя живота пречистен
да ме забравят нечисти,
да остана прах
разпилян по синята пустош
на безмълвни клепачи.
Обичам, Боже, колко обичам
в живота си да умирам

***

Забрави за болката,
разпиляна от прахта.
Забрави за кръста,
прикован към мисълта.
Забрави за спомена,
болезнено залепнал за клепачите.
Забрави за огъня,
намокрен от дъжда…
Забрави за тялото,
оставено на плажа…
Забрави за сълзите,
потекли от реката,
забрави луната,
забрави цветята …
Просто забрави …
Сложи пръстта върху ковчега
и просто забрави …

***

Дали отново чашите с кафе
ще възкресят мъртвеца?
Дали ще се разпъне кръста,
или обагрени в жарава ще изтлеем?
Прекланям се пред теб
за да забравя гордостта
и слабостта на мисълта
и призрачността на морето,
сигурността на пясъчните замъци
и розовото в кървавите сънища …
Прекланям се пред теб
за да забравя болката
от чисти чувства,
от мизерия на съвестта.
Прекланям се и моля-
постой до мен …
Не гледай мръсните ръце!
Недей вълнува грубото сърце!
Постой до мен,
за да умра!

***

Бойкот на тялото,
бойкот на мисълта
И що остава? – Съвестта…
С мисълта забравяме,
а с тялото не чувстваме
но ни остава – съвестта.
Единствена – в пустиня от емоции,
единствена в света-
бутилка от промоции…
А етикета може би
олицетворение на онова,
което съвестта докосва
целувайки с уста.
А може би намесваме
и красотата в ревността
за да прибавим
музика на съвестта –
с бойкот на тялото
с бойкот на мисълта
забравяме,
не чувстваме,
за да обикнем съвестта!

***

Жълто зелено – кръстосани светлини.
Светлини-като кръстопътя в душата.
Забрави!
Студено синьо и огнено червено
преплетени в една сърдечност.
Замълчи!
Любовна двойка, събудена от страсти.
Музика, пресована от тежки мисли.
Заличи!
Живот осъден на мъчение.
Мъчението–разпнато на кръст.
Отречи!
Сила потопена в джин.
Слова, зашеметена страст.
От сивота!
От празнота!
От нежен глас!
Смъртта, ковчега и свещта
на жълтата зелена светлина,
кръстосана от кръст и пръст
от безкрайност лунна изкрещя
в душа една……..

Разбиране

Разбирам трагедията на
войнишката съдба.
Разбирам китарата, джина
и алкохола в кръвта …
Разбирам болката,
разбирам любовта
желанието за живот,
утехата в смъртта.
Разбирам трудности, определени
от домашното огнище
разбирам спомена – празно е
душевното бунище.
разбирам драмата на Хамлет
останала в 16-ти век.
Разбирам криминалността на Хамет
описал простия човек.
Не разбирам Бога
вътре в нас.
Не разбирам човешката природа
скрита зад перде, при изстрели от “Спас”.
Не разбирам и смъртта
отнасяща една частица.
Не разбирам що е роб на любовта
заради мръсница.
Не разбирам парадирания страх,
но от лунност, разграден на прах,
моя хепи енд е болката, нали?
Боже мой, разбирам, че боли!

Последно

Последното червено, което видях,
беше цвета на кръвта,
струяща от раните.

Събуждаща болка от победа.
Победа от отчаяние,
отчаяние от живот,
живот кръстил вярата,
вяра осветила духът.

Дух, който не чезне от миналото…

Същото това минало,
с ковчег на кладата,
клада запалила кръста,
кръст прикован към човека.
Човек с рани струящи от кръв-
кръв с цвят на червено-
последното червено,
което видях…

Телефон

Една нощ телефона звънна
и заяви, че съм мухльо.
А после, оглупял от любов
неистово пищеше в ушите.

Една нощ дълго мълча,
слушайки монолога.
А после, изгорял от търпение
прекъсна връзката
Ти-тийт, ти-тийт…

Една нощ децата се
раждаха сред мълчание…
А после умираха, защото
телефона звънеше напразно.

Една нощ крещеше в просъница
да бъде обичан
А после внезапно скъса жица
и спря да звъни…
Ти-тийт, ти-тийт, ти-тийт…

Син

Не знаеш чий е нали?
И кой ще живее в лъжа?
Досега си живяла в мълчание,
сега сред тъга …
С какво ще докажеш
на мен – на мъжа,
че изгорял от страдание
ще повярвам в лъжа.
Нали заедно с мен
стоиш – под дъжда
от сълзи, потекли
от неизвестно
ухание
на ръждива ръжда …
Как ще живееш в лъжа ?
И как ще докажеш дали …
По стъклото се стича дъжда,
защото не знаеш чий е, нали ?

***

Една идея за самоубийство
като камбаната звучи
а ехо мълчаливо кара
мълчанието да мълчи…
В жаравата на старостта
от сълзи на мъглата
се стича младостта,
напускаща играта…
Напускай – не желая
в играта на живота да играя.
Положен за последно
сам сред тази стая
чувам там едно
камбанено звучене,
изпращащо-за мене…

Миг

Кафяви обувки
по пода бял,
черни стъпала
в лепкавата кал,
жестокост отразена
в безоката цев,
долар забравен на
спалня вместо лев…
И една тъга
повята от вятъра
в мръсни пердета,
едно момиче
приело в нощта
житейска вендета…
Кибритена клечка,
запалваща фар
за да загасне
като цигарена жар
върху онази надежда –
пода бял
с черни крака в кафяви
обувки
опръскани с кал.

***

Загубих представа за времето,
защото твоите очи отнеха съня ми.
Взривих се в пространството
понеже ти го изпълваше
с надежда.
Разпилях се в пясъка,
за да докосвам нежните
ти очертания,
останали по плажа
след среднощно къпане.
Размих се между капките
за да се стичам по
голото ти тяло-
красиво и страстно
под летния дъжд.
Порастнах в тревата като стрък
за да целувам в
ранни утрини
босите ти нозе,
мокри от росата.
Съществувам за теб,
живея за теб –
аз съм теб.
Защото няма пространство,
защото няма време,
което да отнеме
мисълта за теб.

***

В призрачността
на бисерни усещания
като тиня лепкава
и като мътно вино блудкава
потъва мъката
сред мрамора на взаимно
разбиране –
студено като гняв
болезнено като любов
и парещо треперещите пръсти
като угаснала свещ.
Разбиране – най-вече споделено-
както детелината споделя
със свинята
собствения вкус,
отразявайки се
в лакомни искрящи погледи.

За мен

Будувам – пиша…
В синкав дим изплува
голото ми тяло.
Отривисти движения на ръката
изливат лунна светлина
от женски образи
и капчици сълзи на топла плът.
Разкъсани чувства бликат
от кръглата живачна лампа –
студено синьо, нанизано
като решетки на стената
и облаци будуващи писания,
закрепостени от оковите
на безтелестни пламъци,
затоплени от спомена на
цигарена жар …

Будувам – пуша…
и умирам в съня.

***

Виждам свещта да
се топи върху плътта ти…
И те обичам.
Виждам огъня да
свети във косите ти…
И те обичам .
Виждам ръцете ти
сплетени в моите…
И те обичам .
Искам чувства,
огрени от моите
за да обичам.
Искам устните,
докоснати от моите
за да обичам.
Искам косите ти,
разпилени по чаршафа,
за да обичам.
Обичам те!
За да си далеч от мен.
Обичам те!
За да не те докосвам.
Обичам те,
за да изгарям като свещ
върху плътта ти…

***

Събуди се въздишка нежна
от нега страстна, от ръка мечта,
която в утринта потрепна,
премигна и върху леглото спря.

Усетих нейното ухание,
посегнах плахо, но в съня
ръката ми остана замечтана,
а пък мечтата стана на ръка.

Тогава я видях да се обръща
с ръка оставила мечта…
Очаквах нейното завръщане,
но ме посрещна само утринта.

***

Освободи напрежението!
Забрави за тъгата,
която бавно пълзи към душата,
към мисълта,
претрупана от неприятни спомени …
Довери се на мига от щастие.

Отдай се на желанието!
И забрави за болката,
разлята от пронизаното минало –
минало,
строшило чашите с надежда …
Счупеното носи щастие.

Отпусни се!
Забрави сълзите ,
потекли от безчувствения дъжд
на лошо време,
изпълнили въздуха
с вътрешно напрежение …
Сезоните се сменят.

Освободи напрежението,
за да се отдадеш на желание,
отпусната,
спокойно да изпиеш
коктейла от любов.
Защото Бог е любов,
светът е любов,
тъгата и болката са
в коктейла любов …

***

Цигарен дим
и куче на петна,
полегнало на кухненски диван…
И свещ от чаша
и пепелник от филм,
екран от звезден храм,
персийски килим и две табуретки-
стенание за двойка мажоретки.
Загасва фас
и филма свършва.
Тихо на земята аз
след спомен се довършвам…
И отразен от пепелник
до куче на петна,
потърсил в чаша джин
изгубена мечта…

***

Призната грешка
не е грях-
последна смешка,
после прах.

Живей си тихо.
Ден –лъжа
Очи единствени,
в тъга …

Въздишам тежко,
без умисъл дори-
душа човешка…
До тука-спри!

Подай ръка
и двама да вървим,
забравили – така-
да си простим.

***

Нещастен изгорял в една
гора от мисли и съмнения,
Вълкът премисля своята съдба
за приказка една със нея …

Върви, събира си цветя,
красива, малка, палава, ама …
Вълчо дали мисли, че е тя
Червена шапчица сама.

Забравила пътеката, в която
сценария на филма ни върви,
навлязла е в гората сляпо
и нейна приказка твори.

Там няма сцена, нито филм,
декори нови, нов герой
Е, Вълчо, твоя образ мним,
бе време да заеме той.

Така остана Вълчо сам
сред гъстата гора.
Дали отново търси там
Червена шапчица една?

***

Косите вятъра ти разпилява-
те нежни са като нощта…
Тъгата ти душата ми изпепелява-
очите плачат от това.

Надеждата пробива бавно
натрупана тъга
и се отронва от окото плавно
като сълза…

***

Пролет е.
Числото на календара
е спряло на осем.
Уморена пристъпваш след
работния ден.
Уморено пристъпваш
към мен.
Благодаря ти!
Сега си до мен.
Сега си със мен.
И мога да прошепна само:
Благодаря ти!
Благодаря ти,
мамо!

***

Музика, нощен бар.
Китара, извита по грифа.
Чаша, отлежала в спомен стар-
твърд характер в струните скрит е.

Песен. И жена,
като струна оголяла,
забравяш и страданието и страха
тя с музика и със любов те взема цяла.

Но има хепи енд
и музиката продължава.
Нощта, оставаща с Емоушън бенд
и жена, извита по грифа на тъжна китара.

***

Не гледай пожълтели снимки
на прегънати свещи…
Не стъпвай по стълби,
които не водят
наникъде…
Не чети изповедите
на изпаднал морално поет,
защото той те обичал.
Не искам спиралата на
времето да
накара косата и сърцето
да белеят сред спомени.
Не съм надежда твоя
между вълци,
понеже вълчи е светът.
Не съм парите,
за които си мечтала –
парите щастието вземат.
Не съм и чувствата,
които не споделяш.
Обичам те-
изпаднал от мечтание
сред звездна самота.
Обичам те!
Между Небето и Земята-
в пространството на любовта.

Мълчаливо «Не»

Спокойна лятна нощ
и падаща звезда…
Пожар…
От хаос в чувствата-
в сърцето нож,
в душата жар…
Тя тлее бавно и изпълва
с безумства мисълта,
надежда огъня разпалва,
от лунна доброта…
От падаща звезда…
В този ред на мисли осъзнавам-
отблясъка в зениците е миг.
Частици в мен от него отразявам,
душата плаче, но без вик…
Целувка нежна, безвъзвратна
обръща земното притегляне…
В живота щастието е обратно-
от мълчаливо “да”
до твърдо “не”…
Остава спомена поне…
За падаща звезда,
за безтегловност безвъзвратна,
за нощ-тъй лятна,
бушуващо море
и тлеещата жар
на твойто
мълчаливо “не”!

стихове

***

Мое малко момиче-заспивай.
Аз ще внимавам да не шумя.
От съня си полека отпивай –
аз ще ти пазя съня.

Мое малко момиче-очи затвори,
за да не стане внезапно така,
лоши мисли съня да споходят, дори
аз да ти пазя съня.

Мое малко момиче-красива и нежна
с разголена от гръд пелена
усмихва съня ти вечна надежда,
че ще ти пазя съня.

Мое малко момиче-ръчички вдигни
да те прегърна и тихо шептя:
Спокойно в съня си се ти отпусни,
защото ти пазя съня.

Мое малко момиче-любовта докосни-
най-нежният полъх на вятър е тя.
Завита с нея в съня порастни-
а аз ще ти пазя съня.

Забързано ежедневие

Душата ми плаче за сън,
за смърт ме моли живота…
Забравя за черното,
пропуска безмълвното-
смъртта е студ,
студът е смърт,
а праведното търсене
сред сивота потъва…
Потъва и потръпва,
а тялото изтръпва,
отронва се деня-
самотна капка от дъжда…

***

Дори да съм внимателен, добър,
от време лошо – под чадър
е любовта ми бреме-
но моля те- не ми я вземай.

Гледачка – случи се така-
с ръка докосна моята ръка-
от мъката в душата се уплаши,
а любовта предрече с поглед страшен:

“След много нейни образи – съдба
виждам на дланта една черта;
живота белега си е оставил-
вижда него, теб забравя.”

Студено стана там.
Станах. Тръгнах си от нея сам.
Но вярвах, че детето-нашата мечта
като съдба поставила е на дланта черта.

***

Да избършем от огледалото прахта
и слеем двата образа в един,
че песъчинка в мида ми е любовта,
защото аз съм аз, а образа е мним.

Но въпреки това, под слоя от прахта,
остава само спомен там един-
на разстояние една протегната ръка.
Това съм аз, а тя с детето-образ мним.

***

Ти в спомена си тъй прекрасна.
И няма лошо от това
да си мечтая за целувка страстна
и излича неизлечимата тъга.

Ти в гордостта си твоя си щастлива.
На тъжни страници е тя-
с болка нежна и омраза дива
разбиваш нечии сърца.

Чрез тебе дишах и живеех-да,
но от лъжите ми си в плен.
И щом потърси гордо свобода
аз паднах мигом натрошен.

Алхимикът

Алхимикът разпръсва отражение
от нарцис в езера;
със болка любовта превръща
в искряща и студена, златна празнота-
изчерпана от вдъхновение
и унижение
с търпение
и примирение
унищожава чувствената слепота,
която златото обръща в нарцис,
а нарциса в безумна красота.
Като мастило, капнало на лист,
разтекло в езерото лик
на алхимик
велик
от странен вик,
че любовта му към смъртта пълзи,
защото бе превърнал езерото във сълзи…

***

Като вълната идва и отива,
докосва се до нас,
а после в пясъка попива,
изчезва с плясък и без глас…

Загребва в шепи този вопъл,
по устните изписва стон,
допира там до пясък топъл,
захвърлен от вълните клон…

Въздишка се изтръгва и морето
от клона грубо отразено
отдръпва се от пясъка- но ето,
следи- сълзи остават там солени…

Така с вълната идва и отива,
доплувала, докоснала брега-
надеждата- последна в нас открила
безкрайни песъчинки на греха.

Очакване

Чакам те…
Очаквам твоето завръщане.
Газта свисти в запалката,
свещта е на привършване…

От мисли-цял поток
в тази нощ, към себе си жесток,
аз пиша- опушен, изтерзан,
останал в глутница от мисли сам…

Не съм за теб –живот.
Живея сам, озъбен като скот
и само в мислите дори
заплитам се. А в мен гори;

Гори от ревност и от жал,
гори страстта, омазана със кал,
защото чакам точно теб,
но в тази нощ е неговия ред…

Загрубя играта стара…
Допушвам от поредната цигара.
Изливам болка ред по ред,
Но ти не идваш. А чакам теб…

Напълно празно

Напразно пълно е, нали?
Напълно празнотата ни дели.
Напразно никога не го прави –
тогава няма да боли.

Празнота изпълнена напразно,
от дъжда вали.
С музика в душата празна
напразно ни боли.

Очите плачат, но напразно
огънят на чувствата гори,
щом в празното напразно
от празнотата ни боли.

***

Ноктите ми пораснаха,
за да разкъсат черния дроб
и съсирената в него болка,
а ревността бавно се стичаше
oт пръснатия ми мозък…

***

До болка се познаваме,нали?
Не се нуждаем от лъжа.
От безразличието само ни боли-
затова да избереме радостта.

Моля те да не доказваш нищо,
щом имам мъжката душа,
то думите са толкова излишни,
че чувствата понякога рушат.

Потичат бавно сълзи забранени
и сливат капките с дъжда.
Железен бях. Но мъжкото у мене
от безразличието хванало ръжда.

Железен бях, преди да е горещо.
Железен бях за дъщеря си аз.
Но сред лъжите си пропуснах нещо
и ти си тръгна в късен час.

До болка се познавахме,нали?
Ти се нуждаеш от лъжа,
като река на две да раздели
семейната земя на радостта.

Молба

Скъсах усмивката си,
защото съществува сериозността.
Хлътнаха очите –
да имат светлина.
Разпилях нервите си –
заради свободата.
Изпробвах всичко,
за да не достигна нищо.
И очите ми останаха тъжни,
гледайки нищото…
Разбих душата,
защото исках да се изградя.
Напълних се със сила
заради слабостта.
Унищожих се,
за да се спечеля отново.
Опозорих се –
заради девствеността.
Но въпреки всичко
останах човек!
Сега, когато свещта догаря между пръстите,
ела и хвърли шепа пръст върху капака…
Моля те!

***

Призната грешка не е грях;
и искам прошка – да съм, какъвто бях…

Нищо не доказа, но ме наказа-
с мълчание да споря и с телефона да говоря…
Нищо не отрече, но ми предрече,
че в нощите студени, ще лягам сам със мене.
На нищото безкрай-сложи му край;
от вятъра отнесена последната ми песен.
Нищо, че сгреши и с мене съгреши;
като хора ще простим;няма спомен-само син.
От нищо идва стих, но ще остана тих.
Сега и мен ме няма, а дъщеря ни е голяма.

Моля те- подай ръка и да вървим,
забравила така- за нищо да простим…
Призната грешка не е грях;
макар простен, сега изпитвам страх…
защото бях…

***

Беше с него-
мъжът от другия град.
След звън в телефона,
изнервена чак,
забрави съпруг и дете-
той беше доста интересен-
с кола,богат и млад,
свободен,временен и лесен.
Обичаше го тайно,
но след като пристигна пак,
стигнала до крайност,
затебе беше само повод, знак,
към него да пристъпиш и
да го свалиш на екс,
за да изпиеш страстно
откраднат бързо секс.
Да, чест ти прави,
че като прятел сподели,
но след това забрави,
или реши,че може да боли,
но каква е болката,
щом си говориш с мен,
че имаш основание
с него нощи да делиш, а с мене ден…
Разбирам те.
Изпитвам и вината
за нашето дете,
и затова, че съм бащата.
А ти добра си –
да не се досетя или разбера,
че в любовта ти съм украса;
а тя за вас е щастие, съдба.
И затова не можеш
за дискотеки да говориш – параван.
Изпусна се, но отговори
че ще си остана сам.
Решавай ти!
Аз искам детето да се смее
Защо да ни дели?
Щом може с двама да живее.

За мокета

Като река потичат мислите,
но само мокрите петна оставят
по мокета спомени,
отлагат се и пожълтяват
като вехти снимки, като албума,
които не направихме…
А в светлината на вратата
остава образ на дете,
което на петна ни раздели-
мокри петна по мокета.
Перете си мокета,
хора!

***

Раждаме се и умираме сами.
Но сами ли тръгваме?
Живеем – не сами,
проклинаме срещу това
да сме сами.
Обичаме сами да сме сами.
И губим единствено сами.
Печелим, умирайки,
но винаги сами.
Дали отново ще се раждаме,
живеем и общуваме,
или проклинаме,
обичаме
и губим,
щом ще печелим,
умирайки
сами…

Перла

В дълбочината на болката
споделяме виното
от искрящата чаша,
препънала мечтите към перлата,
затоплена от горяща страст,
отразила желанието
на милион песъчинки,
заровени в плажа-
милион студени жълти,
стъклени кристали,
попили кръвта на мидите,
раждащи перли-
споделена любов,
потънала в глъбините на
пеливата чаша вино.

Дух

Горчиво вино
до чаша първа-
една изстрадала,
изстинала
стена,
издигната против
волята-нашата,
една горяща свещ
със синя кръв,
угаснала, удавена в жарта
на българския дух,
на спомена
за къщите на двата ката,
на бъклицата с ракия отлежала
и болката от чашата преляла.
Но на кого продаваме
ония бели манастири,
които сториха
от грешниците християни
и как за корените,
потопени в българската пръст,
мислим като за дървета,
разпнати на кръст.
Оставаме такива-
като горчиво вино,
до горяща свещ,
върху изстинала,
изстрадана стена
на вечна гробница.

***

Мечта е да бъдеш поет.
Още по-голяма мечта-
да срещнеш желаното-
сред дюните и шума на вълните,
пред камината, върху мечата кожа,
в чашата ягоди, изпълнени
със сметана от копнеж…
Червено, студено, разлято
в замъгления ни поглед,
забравило очертанията на тялото
в докосването на дланта –
желание-
покосено от пяната на вълните,
крещящо върху жарта,
слято с мечтата да си вечно поет.

***

От спомена обречен,
тъжното разбрах-
че съм душевно разсъблечен
от грешен страх.
С приказки безкрай,
живота си разбих
и от началото до края
себе си сломих.
Така отчаян, тъжен,
с погледа напред,
изяждам хляба ръжен
и чакам своя ред…

Великден

Уморен съм. Уморен като надеждата.
И сам…
Великден. Вяра Исусова-
за да се изпълни писание-
човек не получава онова,
кото иска, а мълчание,
като хиляди самотни свещи
след Великденско бдение.
Малки звезди- пожелания,
Стопени от умора и надежда,
капещи като кръв за избавление,
оставящи диря от дима си
в музиката на Бартолди-
издигнала духа
до пожелание за спасение
чрез вяра-
Великденска вяра-
Самотна
и уморена
като стара надежда.

Мечтата на майката

Вятъра разсипа косите ти по плажа,
и се сля с нежността на
тяхното докосване…
Тъгата не разплака очите ти,
но морето се развълнува
и намокри лицето-
любящо, нежно,
от капки, светнали като бисери
върху кадифе…
Младостта ме грабва
от стремежа да съществува-
гола, красива, прекрасна
под вопъла на очите
за щастие,
за дете,
от любовта на непознатото-
като телефонен разговор-
непроведен…
Тийт – тийт…
Къде съм? Защо?
Тийт – тийт…
Свещта пред Богородица загасва…
Молитвата свършва…
Само косите ти оставят
диря в душата,
разпиляна по плажа…

Благодарност

Благодарих ли ти за избора, любима?
За това, че още тук съм, че ме има?
Благодарих ли ти, че в моята безбрежност,
Ме покори със мила нежност?
Благодарих ли?
Не, не съществува спомен…
Къде е отлетяла болката?
Защо сълзата се търкаля
по небръснатата буза
и как от мисълта за теб
ръката потреперва върху мокра блуза?
Прости ли вече,
че в душата ти се настаних?
Прости ли вече,
че не съгреших,
че пиян от щастие
звездите нощем ти броих…
Прости ли вече,
че чаках ти да кажеш “да”…
Иди си!
Остави ме сам да си простя!
Не виждаш ли, че всичко в мене изгоря…
Но точно за това, любима, ти благодаря,
С живота си,
с душата
и смъртта-
благодаря!

Сън

Телефонен звън…
Спокоен до полуда,
устройвам срещата отвън,
но после в паниката луда,
забравям, че си само сън.

Но ето те до мен…
Решавам да извикам:”Хей”
Погълнат от косите ти, пленен,
написах на визитката:“Здравей!”
Прободен, мълчалив, ранен…

Сега отново си до мен-
в мисълта ми само. Сред студа
разбирам,че от мечтата вдъхновен
разчупвам на душата си леда
в силуета на залязващ ден…
Къде си ти сега?
Чакам те ! Ела…

Шанс

Шанс!
От съдбата-
като докосване,
като забрава,
че това е мечтата,
която очакваме,
докато угасваме…..
Достигната, тя вече не е същата
Достигнали-затваряме я в къщата
на свойто недоверие,
на странно суеверие,
което хлопва вратата
пред мечтата
пратена от съдбата.
И отново сами,
изпаднали в транс:
Къде е мечтата?…
Пропусната!…
Шанс!…

48 часа живот

2дни,
48 часа,
2 минути
и 48 секунди…..
2 дена, за които разтвори дущата.
2 дена, за които се превърна в мечтата.
2 дена, в които горя.
2 дена, в които умря…..
Като последните 48 часа живот,
последно изстрадани, чувствени,
тлеещи като жарава в огнището,
превърнали синевата на утрото
в мъгливо изживяване….
48 часа очакване –
за 2 дълги минути.
2 минути полет,
2 минути върнали спомена,
2 минути, определени от Бога-
за последния дъх-
странен,
силен,
проглушаващ,
крещящ
ослепял,
оглупял,
обезумял-
последен дъх,
последно отпускане,
най-щастливите последни 48 секунди…
от нас…..

На дъщеря ми

Обади се от някъде далече-
телефона прекъснат е вече,
а спомена в душа гори,
че си забравила езика си дори…

И тази болка ме разкъсва-
парчета живи в мен откъсва.
Сълзите тръгват и следа остава,
душата се изпепелява…

Къде си?- Някъде далече.
От спомена, мислен за вечен,
от нежността на грубите ръце
от мъката в едно сърце…

Изпявам последната песен
за любовта, хванала плесен,
за болезнената кървава сълза
от спомена която изпълзя…

Обади някъде отдалече…
Но светът изчезнал е вече…
Остава луната и шепа прах
за спомена, който бях….

***

Четири такта в една нота-
музика от четири елемента..
Четири посоки в живота,
като компас от моменти
Те са от “сега” разграничени
от мисли-преиначени
В пространството-безкрайни
От натрупана мъка-потайни.
Чeтири мига –в един-
в минало предадени
на спомена отдадени
от сълзи изтрити
в любовта преоткрити…
Едно колело на живота-
като четири такта
в една нота.

***

Таланта ми изчезна-изгоря
и музата далече отлетя-
замина, остави ме сам
в убийствена мъка и срам.

Откъснах стръкче от цветя,
но в ръцете жестоки то посивя.
Вярно-родил съм се сам
и доброто не мога да дам.

Чувствата превръщаме в пари,
а душата захвърляме да гори.
Раждаме се без срам
и умираме-всеки в себе си-сам…

Прошка

Простена си. И ти го знеш.
Простен е твоят стон.
Простена е душата,
самотно счупена,
като откършен клон.
Простена. За да те има.
Простена. В лято, в зима
Простена…………….
Аз просто стена-
от плуващата на талази в мен мъгла.
Сега.Когато болката разлива
смазващата моя киша, студената тъга.
Огрява слънце-идва пролет.
и всичко почва да цъфти.
но днес разцъфва моя полет
към вечностната Лунна
и странните звезди….

***

Това не може да си ти
очите ти тъй тъжни са, нали?
И как сред този детски смях
невидим плувах, весел бях
Нали отново сред звездите
ще пия вино със дедите,
които тихо ми нашепват там
Къде съм? И защо-….не знам.
Пространство-времето е кръст
понесен като откровение
затиснат от могилка пръст
за тебе вече съм в забвение
защото в туй съзвездие от мъст
аз съм чертата от едно деление
на линийка, предрекла ни живот
едно деление в пространството на Бог.

Вежду небето и земята

Там-между Небето и Земята
аз може би ще те открия,
ще дойда,
ще приседна тихо
на облак тъжен,
отронил няколко сълзи
за да превърне сивотата своя
в искрящи, пъстри в светлината
капещи дъги.
В тях ли ще открия
мойта синева
на твоите очи?
Защо остави ме?
За да ти липсвам?
Защо напълни вятъра със самота?
Защо отрони се с листата,
пробудили алеите със красота?
Кога отново ще те има?
Приседнала така-
на плачеща дъга
и с вятъра, приспана от тъга,
отнесена от вихър празнота
с коса, разчорлена от моя шепот
и тъжна, търсеща душа….
Но как да те намеря, като знам,
че теб те има-
някъде там-
част от Луната,
очакваща ме тихо
между Небето и Земята….
За да бъда не сам…..

Лунна любов

“Обичам те”- прошепна мълчаливо
от лунното мълчание така красива
“Обичам те”- крещя мълчаливо в нощта,
но ми отвръща мълчалива тишина…

Ако те има в мен- от Лунен свят-
звезди ще има в тъмното небе…
Ако те има в мен-от звезден прах-
душата ще заплува в твоето море.
Ако те няма в мен-от Лунна синева-
очите ми ще се превърнат във мъгла.
Ако те няма в мен-от слънце топлина,
взривен ще се превърна в тъмнина…
Ако те има в мен- от слънчева игра-
ще светя нежно с твойта светлина.
Ако те има в мен-частица от дъга-
ще се стека по капките от синева…

“Обичам те” –мълчаливо ти тихо мълчиш
в молитвено мълчание те моля да простиш.
От мъдрото мълчание на мълчаливата Луна-
Обичам те, превърнат в мълчалива тишина…

Птиците умират сами

Живот-
птича песен
последно изпята.
Душа,
зареяна между
Небето и Земята.
Като камък гранитен
от скала се откърти-
самотно дихание
на душата ми мъртва.
Прости ми!
Отплувам към онази синева-
за нея говори ми ти,
някъде-далече от гнева
на мойта последна надежда,
която шепти,
която крещи-
Моля те! Прости!

***

Живот.
Живота не е лесен.
Това, което някои рисуват
с розови боички,
не може
и не е живот от всички.
Това живот ли е?
На оковани в клетка птички…
Живот.
Живота не е лесен…
Той просто е последен стон
от птича песен…

***

Предадох се –
не мога вече-
откъснат от света,
душата е далече.
И празнота изпълва мойта самота…
Дали е тя?
Дали една?
Но има ли единствено една
едничка самота?
Къде ли отлетя?
Защо съм сам?
Защо? Не знам?
Нали сред тази самота
се ражда в мен
самотната тъга…

Последно

Какво са облаците, ако не извинение за Небето?
Какво е дъждът, ако не сълзи към Земята?
Какво е живота, ако не бягство от Смъртта?….
Болката ражда живот…..
Ликувай Лукави-
битката спечели-
сред многото жени, които ме обичат
не съществува тази, седнала до мен…
От много имена, с които ме наричат,
го няма туй, с което съм роден…
И в тази безнадежност, седнал на дъга
осмислям себе си и своята война,
която ти спечели-докоснал ме с ръка-
жената на живота ми превърна във Луна..
Предавам се- и твоите ръце горят,
душата ми гори сред твойте длани
загубих битката и сам ще се изпепеля
превръщайки душата си в кървяща рана.
Ликувай Лукави-
ти вече ме отне
от любовта в живота
от бягството в смъртта
от сълзите в земята
от красотата на нощта…
Какво е дъгата, ако не прикритие на Небето?
Какво са звездите, ако не път към Надеждата?
Какво е живота, ако я няма Смъртта?…
Мълчанието ражда тишина…

Шах и мат

Случайна среща,
след случайна поща…
Случаен поглед,
след случаен чат….
Изтръпнала ръка гореща-
случаен ход на коня…..
Мат…
Размазани квадрати
от черно-бялата дъска-
забравени фотоси, дати
запълнената празнота…
Душата- мълчаливо ехо-
отключила случаен код-
неясна страница от Кехо-
стечени букви
по мраморен под…
Целувка влажна,
треперещи ръце…..
Сълза отронена, раздяла-
следа от спомена…
Лице….
Потръпване на голо тяло
след шепот от нежна ръка…
Запълнената празнота изцяло
се отрази в очите от тъга…
Задъхани сини чаршафи…
клавиши…
Случайности…
Забравено нещо…
пропуснат чат….
Студ, изтръпнал горещо…
Любов, след ход на коня…..
Мат…

Пъгека на любовта

Пътеката на нашето дете – дъгата,
роди се от дъжда, роди се в цветове ,
сияние от Светлина в Луната,
от сълзи прах на земни ветрове….

“Не си отивай”- каза ти.
И тръгна си сама….
Молбата ми Молитва е:
Прости!
Не се оттегляй в своята тъга,
не ме оставяй на студената земя.
След допир в твойта Светлина,
душата ми огря се с ….топлина.
От мълчаливо ехо плаче моя зов-
Обичам те! При мене остани,
дарила ме с любов,
попила с нежност
мъжките сълзи…

„Не си отивай”- каза ти.
И тръгна си сама….
Но чу ли моята молитвена молба?
Обичам те! Прости!

Пътеката на нашето дете – дъгата,
роди се от сълзи, роди се от цветята,
пътека от Любов, повела ни към Синевата,
очакваща ни тихо между Небето и Земята.

Тя и той

Той
Разчитам на теб
да се усмихвам тази нощ,
разчитам на теб –
да бъда аз – не лош.
Разчитам на теб,
за да забравя болката и този срам,
на теб разчитам –
да не бъда сам…
Тя
Разчитай на себе си
да се усмихваш тази нощ,
разчитай на себе си –
да бъдеш ти – не лош.
Разчитай на себе си
за да забравиш болката и този срам,
на себе си разчитай
да не бъдеш сам…
Така ли е?
не знам….
Но разчиташ ли на себе си
и аз ще бъда там…

Към началото

Pin It on Pinterest