Перла
В дълбочината на болката
споделяме виното
от искрящата чаша,
препънала мечтите към перлата,
затоплена от горяща страст,
отразила желанието
на милион песъчинки,
заровени в плажа –
милион студени, жълти,
стъклени кристали,
попили кръвта на мидите,
раждащи перли –
споделена любов,
потънала в глъбините
на пенливата чаша вино.
Благодаря
Благодарих ли ти за избора, любима?
За това, че още тук съм, че ме има?
Благодарих ли ти, че в моята безбрежност,
ме покори със мила нежност?
Благодарих ли?
Не, не съществува спомен…
Къде е отлетяла болката?
Защо сълзата се търкаля по небръснатата буза
и как от мисълта за теб ръката потреперва върху мокра блуза?
Прости ли вече, че в душата ти се настаних?
Прости ли вече, че не съгреших,
че пиян от щастие звездите нощем ти броих…
Прости ли вече, че чаках ти да кажеш “да”…
Иди си! Остави ме сам да си простя!
Не виждаш ли, че всичко в мене изгоря…
Но точно за това, любима, ти благодаря.
С живота си, с душата и смъртта – благодаря!
Шанс!
От съдбата – като докосване,
като забрава, че това е мечтата,
която очакваме, докато угасваме…
Достигната, тя вече не е същата.
Достигнали-затваряме я в къщата
на свойто недоверие, на странно суеверие,
което хлопва вратата пред мечтата,
пратена от съдбата.
И отново сами, изпаднали в транс:
Къде е мечтата?… Пропусната!… Шанс!…
На дъщеря ми
Обади се от някъде далече –
телефона прекъснат е вече,
а спомена в душа гори,
че си забравила езика си дори…
И тази болка ме разкъсва –
парчета живи в мен откъсва.
Сълзите тръгват и следа остава, душата се изпепелява…
Къде си? – Някъде далече.
От спомена, мислен за вечен,
от нежността на грубите ръце,
от мъката в едно сърце…
Изпявам последната песен за любовта, хванала плесен,
за болезнената кървава сълза от спомена, която изпълзя…
Обади някъде отдалече…
Но светът изчезнал е вече…
Остава луната и шепа прах за спомена,
който бях…
Простена
Простена си.
И ти го знаеш.
Простен е твоят стон.
Простена е душата,
самотно счупена,
като откършен клон.
Простена.
За да те има.
Простена.
В лято, в зима.
Простена…………….
Аз просто стена –
от плуващата на
талази в мен мъгла.
Сега.
Когато болката разлива
смазващата моя киша,
студената тъга.
Огрява слънце – идва пролет.
И всичко почва да цъфти,
но днес разцъвна моят полет
към вечностната Лунна
и странните звезди…
Няма да се моля
Да! Ще продам душата си на дявола.
И ще горя в казаните на ада.
Ще мразя, ще убивам и ще коля.
И вечно ще пропадам…
Но няма да се моля! И времето ще спра –
животът ми да бъде само миг,
а името да бъде дума зла,
от болката ми – кратък вик…
Но няма да се моля!
Ще бъда господ
и ще бъда роб.
И сам ще смажа свойта воля.
И ще пълзя до своя гроб…
Но няма да се моля!
Дивата патица (по пиесата на Х. Ибсен)
Намерена е патицата дива.
Намерена е болката, която в тялото,
в душата ми разлива
една изпълнена със мъка празнота…
Намерен е един приятел,
когото трябва да убиеш.
Да се вградиш във миналото му като предател,
от неговите мисли да се криеш,
за да разбере, че болката е време,
а времето е обич!
Вечер
Забравям се, изгаряйки съня си
с горчивия мирис на кафе.
Музиката бавно прониква в догаряща свещ.
Недовършена бутилка плът
прокарва път в съзнанието,
което губи своите очертания…
Разпилявам скъсаните си нерви около теб
и жарава изгаря нозете ми, защото съм сам.
Мирисът на кафе ме връща там,
където сънят бавно догаря
музиката на забравена свещ…
Усещане (на Ники)
Спряна от твоето мълчание буца заседна на гърлото…
Задушавах се.
Не исках да отворя очи, защото сънят,
който опря в слепоочието ми,
беше прекрасен…
Ти натисна спусъка…
Остана само буцата в гърлото…
Пътят на Любовта
Пътеката на нашето дете – дъгата,
роди се от дъжда,
роди се в цветове,
сияние от Светлина в Луната,
от сълзи прах на земни ветрове…
“Не си отивай” – каза ти.
И тръгна си сама…
Молбата ми Молитва е: Прости!
Не се оттегляй в своята тъга,
не ме оставяй на студената земя.
След допира до твойта Светлина,
душата ми огря се с ….топлина.
От мълчаливо ехо плаче моя зов – Обичам те!
При мене остани, дарила ме с любов,
попила с нежност мъжките сълзи…
„Не си отивай”-каза ти. И тръгна си сама…
Но чу ли моята молитвена молба?
Обичам те! Прости!
Пътеката на нашето дете – дъгата,
роди се от сълзи, роди се от цветята,
пътека от Любов, повела ни към Синевата,
очакваща ни тихо между Небето и Земята.
Шахматни случайности
Случайна среща, след случайна поща…
Случаен поглед, след случаен чат…
Изтръпнала ръка гореща –
случаен ход на коня… Мат.
Размазани квадрати от черно-бялата дъска –
забравени фотоси, дати запълнена празнота…
Душата – мълчаливо ехо –
отключила случаен код –
неясна страница от Кехоу –
стечени букви по мраморен под…
Целувка влажна, треперещи ръце…
Сълза отронена, раздяла –
следа от спомена… Лице…
Потръпване на голо тяло
след шепот от нежна ръка…
Запълнената празнота изцяло
се отрази в очите от тъга…
Задъхани сини чаршафи… клавиши…
Случайности… Забравено нещо…
пропуснат чат…
Студ, изтръпнал горещо…
Любов, след ход на коня… Мат.