rimovi
Видео поезия
Обичам
Виждам свещта да
се топи върху плътта ти…
И те обичам.
Виждам огъня да
свети във косите ти…
И те обичам .
Виждам ръцете ти
сплетени в моите…
И те обичам .
Искам чувства,
огрени от моите
за да обичам.
Искам устните,
докоснати от моите
за да обичам.
Искам косите ти,
разпилени по чаршафа,
за да обичам.
Обичам те!
За да си далеч от мен.
Обичам те!
За да не те докосвам.
Обичам те,
за да изгарям като свещ
върху плътта ти…
Напразно пълно
Напразно пълно е, нали?
Напълно празнотата ни дели.
Напразно никога не го прави –
тогава няма да боли.
Празнота изпълнена напразно,
от дъжда вали.
С музика в душата празна
напразно ни боли.
Очите плачат, но напразно
огънят на чувствата гори,
щом в празното напразно
от празнотата ни боли.
Какво са облаците
Какво са облаците, ако не извинение за Небето?
Какво е дъждът, ако не сълзи към Земята?
Какво е живота, ако не бягство от Смъртта?….
Болката ражда живот…..
Ликувай Лукави-
битката спечели-
сред многото жени, които ме обичат
не съществува тази, седнала до мен…
От много имена, с които ме наричат,
го няма туй, с което съм роден…
И в тази безнадежност, седнал на дъга
осмислям себе си и своята война,
която ти спечели-докоснал ме с ръка-
жената на живота ми превърна във Луна..
Предавам се- и твоите ръце горят,
душата ми гори сред твойте длани
загубих битката и сам ще се изпепеля
превръщайки душата си в кървяща рана.
Ликувай Лукави-
ти вече ме отне
от любовта в живота
от бягството в смъртта
от сълзите в земята
от красотата на нощта…
Какво е дъгата, ако не прикритие на Небето?
Какво са звездите, ако не път към Надеждата?
Какво е живота, ако я няма Смъртта?…
Мълчанието ражда тишина…
Между небето и Земята
Там-между Небето и Земята
аз може би ще те открия,
ще дойда,
ще приседна тихо
на облак тъжен,
отронил няколко сълзи
за да превърне сивотата своя
в искрящи, пъстри в светлината
капещи дъги.
В тях ли ще открия
мойта синева
на твоите очи?
Защо остави ме?
За да ти липсвам?
Защо напълни вятъра със самота?
Защо отрони се с листата,
пробудили алеите със красота?
Кога отново ще те има?
Приседнала така-
на плачеща дъга
и с вятъра, приспана от тъга,
отнесена от вихър празнота
с коса, разчорлена от моя шепот
и тъжна, търсеща душа….
Но как да те намеря, като знам,
че теб те има-
някъде там-
част от Луната,
очакваща ме тихо
между Небето и Земята….
За да бъда не сам…..
Като вълната...
Като вълната идва и отива,
докосва се до нас,
а после в пясъка попива,
изчезва с плясък и без глас…
Загребва в шепи този вопъл,
по устните изписва стон,
допира там до пясък топъл,
захвърлен от вълните клон…
Въздишка се изтръгва и морето
от клона грубо отразено
отдръпва се от пясъка- но ето,
следи- сълзи остават там солени…
Така с вълната идва и отива,
доплувала, докоснала брега-
надеждата- последна в нас открила
безкрайни песъчинки на греха.
Лунна любов
“Обичам те”- прошепна мълчаливо
от лунното мълчание така красива
“Обичам те”- крещя мълчаливо в нощта,
но ми отвръща мълчалива тишина…
Ако те има в мен- от Лунен свят-
звезди ще има в тъмното небе…
Ако те има в мен-от звезден прах-
душата ще заплува в твоето море.
Ако те няма в мен-от Лунна синева-
очите ми ще се превърнат във мъгла.
Ако те няма в мен-от слънце топлина,
взривен ще се превърна в тъмнина…
Ако те има в мен- от слънчева игра-
ще светя нежно с твойта светлина.
Ако те има в мен-частица от дъга-
ще се стека по капките от синева…
“Обичам те” –мълчаливо ти тихо мълчиш
в молитвено мълчание те моля да простиш.
От мъдрото мълчание на мълчаливата Луна-
Обичам те, превърнат в мълчалива тишина…
8 март
Пролет е.
Числото на календара
е спряло на осем.
Уморена пристъпваш след
работния ден.
Уморено пристъпваш
към мен.
Благодаря ти!
Сега си до мен.
Сега си със мен.
И мога да прошепна само:
Благодаря ти!
Благодаря ти,
мамо!
Тъга
Косите вятъра ти разпилява-
те нежни са като нощта…
Тъгата ти душата ми изпепелява-
очите плачат от това.
Надеждата пробива бавно
натрупана тъга
и се отронва от окото плавно
като сълза…
Птича песен
Живот-
птича песен
последно изпята.
Душа,
зареяна между
Небето и Земята.
Като камък гранитен
от скала се откърти-
самотно дихание
на душата ми мъртва.
Прости ми!
Отплувам към онази синева-
за нея говори ми ти,
някъде-далече от гнева
на мойта последна надежда,
която шепти,
която крещи-
Моля те! Прости!
Последното червено
Последното червено, което видях,
беше цвета на кръвта,
струяща от раните.
Събуждаща болка от победа.
Победа от отчаяние,
отчаяние от живот,
живот кръстил вярата,
вяра осветила духът.
Дух, който не чезне от миналото.
Същото това минало,
с ковчег на кладата,
клада запалила кръста,
кръст прикован към човека.
Човек с рани струящи от кръв-
кръв с цвят на червено-
последното червено,
което видях…
Събуди се с въздишка нежна
Събуди се въздишка нежна
от нега страстна, от ръка мечта,
която в утринта потрепна,
премигна и върху леглото спря.
Усетих нейното ухание,
посегнах плахо, но в съня
ръката ми остана замечтана,
а пък мечтата стана на ръка.
Тогава я видях да се обръща
с ръка оставила мечта…
Очаквах нейното завръщане,
но ме посрещна само утринта.
Тя - болката
Тя – болката е тази,
която ни раздира.
Но малко са онези,
които я разбират.
Макар че има мигове, когато
в очите грее слънчевото лято.
Тя – болката е тази,
която ни разплаква;
но малко са онези,
които я очакват.
Макар че има мигове на смях,
когато даже сред сълзите
слънце грее в тях!
Изгубена мечта
Цигарен дим
и куче на петна,
полегнало на кухненски диван…
И свещ от чаша
и пепелник от филм,
екран от звезден храм,
персийски килим и две табуретки-
стенание за двойка мажоретки.
Загасва фас
и филма свършва.
Тихо на земята аз
след спомен се довършвам…
И отразен от пепелник
до куче на петна,
потърсил в чаша джин
изгубена мечта…
Забързано ежедневие
Душата ми плаче за сън,
за смърт ме моли живота…
Забравя за черното,
пропуска безмълвното-
смъртта е студ,
студът е смърт,
а праведното търсене
сред сивота потъва…
Потъва и потръпва,
а тялото изтръпва,
отронва се деня-
самотна капка от дъжда…
Чакам те
Чакам те…
Очаквам твоето завръщане.
Газта свисти в запалката,
свещта е на привършване…
От мисли-цял поток
в тази нощ, към себе си жесток,
аз пиша- опушен, изтерзан,
останал в глутница от мисли сам…
Не съм за теб –живот.
Живея сам, озъбен като скот
и само в мислите дори
заплитам се. А в мен гори;
Гори от ревност и от жал,
гори страстта, омазана със кал,
защото чакам точно теб,
но в тази нощ е неговия ред…
Загрубя играта стара…
Допушвам от поредната цигара.
Изливам болка ред по ред,
Но ти не идваш. А чакам теб…
Горчиво вино
Горчиво вино
до чаша първа-
една изстрадала,
изстинала
стена,
издигната против
волята-нашата,
една горяща свещ
със синя кръв,
угаснала, удавена в жарта
на българския дух,
на спомена
за къщите на двата ката,
на бъклицата с ракия отлежала
и болката от чашата преляла.
Но на кого продаваме
ония бели манастири,
които сториха
от грешниците християни
и как за корените,
потопени в българската пръст,
мислим като за дървета,
разпнати на кръст.
Оставаме такива-
като горчиво вино,
до горяща свещ,
върху изстинала,
изстрадана стена
на вечна гробница.
48 часа
2дни,
48 часа,
2 минути
и 48 секунди…..
2 дена, за които разтвори дущата.
2 дена, за които се превърна в мечтата.
2 дена, в които горя.
2 дена, в които умря…..
Като последните 48 часа живот,
последно изстрадани, чувствени,
тлеещи като жарава в огнището,
превърнали синевата на утрото
в мъгливо изживяване….
48 часа очакване –
за 2 дълги минути.
2 минути полет,
2 минути върнали спомена,
2 минути, определени от Бога-
за последния дъх-
странен,
силен,
проглушаващ,
крещящ
ослепял,
оглупял,
обезумял-
последен дъх,
последно отпускане,
най-щастливите последни 48 секунди…
от нас…..
Алхимик
Алхимикът разпръсва отражение
от нарцис в езера;
със болка любовта превръща
в искряща и студена, златна празнота-
изчерпана от вдъхновение
и унижение
с търпение
и примирение
унищожава чувствената слепота,
която златото обръща в нарцис,
а нарциса в безумна красота.
Като мастило, капнало на лист,
разтекло в езерото лик
на алхимик
велик
от странен вик,
че любовта му към смъртта пълзи,
защото бе превърнал езерото във сълзи…