За люботворенето и кокошката

Ти знаеш ли кой съм аз? Обикновено на този въпрос отговарям така: Ако ти не знаеш кой си, то аз мога ли да ти кажа… знаем ли наистина кои сме? Опознаваме ли възможностите си, развитието, потенциала?

Ve433„Толкова е трудно” – тази реплика идва от хората, които не желаят и не приемат промяна. За тях промяната е нещо негативно, непреодолимо, неразбираемо и те по всякакъв начин се опитват да убедят себе си и околните, че са прави, че има причини и обстоятелства, които са ги принудили да извършат нещо, че нищо не е под техен контрол. Още на „входа“ на информацията, която получаваме от света (сетива и сензори – очи, уши и т.н.), Егото поставя филтър. Този филтър „прецежда” получените данни и ги „сортира”, къто отбелязва – това е хубаво, а това – лошо. Според категоризацията, която сме заложили във филтъра. Така например, виждаме чуждите грешки и игнорираме своите. Омаловажаваме успехите на другите, за да отчетат, че нашите са по-значими. Това самозалъгване е с цел да се чувстваме стойностни личности, като се опитваме да „принудим“ и околните да потвърдят тази значимост. Ако това не се случи, егото става раздразнително, неудовлетворено, негодуващо. И за да се съхрани, защити, вгражда в нас импулси, които подтикват да откриваме вината в другите, да определяме кое е онова извън нас, което ни пречи. И, естествено, който търси – намира… Така винаги откриваме причини, поради които нещо не става, не може или няма как.

От друга страна, така не носим и отговорност за света около нас. Ние сме жертви та този свят и е по-добре да не се опълчваме срещу него… Това води до мързел и нежелание за решаване на проблемите. Нежеланието да се борим с недостатъците си подклажда филтрацията и сравнението с останалите. Ние сме мързеливи и нещастни, но винаги имаме подходящото извинение. В крайна сметка се озоваваме в клетка, в която уж сме щастливи, уж сме важни и значими. Но привидно. Защото оставаме затворени, пленници на филтрите, които сме заложили пред самите себе си. Градим допълнителни защити към околните с намерението да не ни нараняват, ограничаваме контактите си единствено до онези, които ни ласкаят, негодуваме срещу всяка поднесена ни „несправедливост” отвън, но не правим нищо, за да променим ситуацията отвътре. Боим се да се разделим с оковите (защитите), които ни създават измамно усещане за сигурност, като ограничаваме свободата си. Защитите ни предизвикват да прекъсваме другите, от една страна, да не ни засегнат, а от друга – за да се видиMASK4 колко сме важни. Това води до незнание, липса на информация и инициира появата на повече страхове. Филтрира се избирателно дори паметта – запомняме само ситуации и детайли, които доказват правотата ни. Това, естествено, ни  предизвиква да създаваме все по-силни защити, все по-здраво да се вкопчваме в „нашата клетка” от филтри, подвластни на илюзията, че сами сме я сътворили и затова тя е необходимо убежище. Затворени в този порочен кръг, един ден разбираме, че през цялото време сме били нещастни. Липсвала ни е… свобода. Дори не си задаваме въпроса как се е появила стената, която сме издигнали. Бягаме от отговорността да осъзнаем, че сме се зазидали в затвор, построен от самите нас. И, че щом сме изградили килията си, в наша власт е и да я разрушим. (Простичко казано – право на избор.) А и защо сме градили нещо, ако ще е нужно да го разрушаваме?: „Къде си тръгнал? Толкова години си го градил това. Ами ако … ?”. Вменяват се тревоги, провокира се страх, за да се запазят защитите. Дали ще се предадем, или ще продължим напред? Туй е въпросът! В общия случай – отказваме се и търпим, докато някое изключително събитие не ни разтърси и не ни покаже, че сме стигнали „дъното”. И тогава… започва борба… за въздух… и за свобода. Стремим се да изплуваме на повърхността, да оцелеем. Пак поради желанието да се защитим и съхраним. Така отново стигаме до промяната, която сме отказали преди това. Промяната вече е нужно да приемем, „борейки себе си срещу себе си” и последствията от защитните филтри, които уж са имали за цел да ни съхранят. И правим нова грешка. Започваме да негодуваме срещу нас самите. Двубоят означава противопоставяне, борба и желание за защита. Ако отстъпим, се превръщаме в жертва, която страда и … търси защита… И всичко почва отначало… ИМА ЛИ ИЗХОД? и кой е правилният?

10406514_540669946061260_760010653043223186_nИ в най-безизходната ситуация има поне седем изхода. От езна страна теория от когиталността доказва, че ние и единствено ние творим света около нас с мислите си. И ако те са насочени към това да творим по-добър свят за другите, то и ние ще живеем в него и за нас той също ще е прекрасен. И няма как светът да е статичен, защото тогава ще е скучен. Осмисляйки необходимостта от промяна, е нужно и ние да се променяме заедно със света, който творим. Тогава приемаме идеята, че се адаптираме в собствен свят, за който е безсмислено да го оставяме да ни командва и владее. Безмислено е и да се сражаваме с него, след като ние го изграждаме. Можем „да се разберем”, да изградим здрава и хармонична връзка, която е взаимоизгодна. Ние градим стените в замъка „АЗ” и в наша власт е и да ги съборим. Този избор правим сами. А в зависимост от избора, се вграждаме и в съответната паралелна реалност, която сме проявили… Всеки избор твори определена реалност. Коя е правилната? Всичките едновремено. Защото няма добро и лошо в когиталността. Само право на избор…

Една мъдра притча разказва за орлово яйце, което по някаква причина попаднало в полог с кокоши яйца. Било мътено заедно с останалите. Излюпило се орлето и квачката го отгледала заедно с другите ѝ пиленца. Орлето, убедено, че е кокошка, ровило в земята с клюн за да намери червеи и правило всичко останало, което се очаква да прави една кокошка.

Понякога обаче, когато над двора прелитали птици, то изправяло глава към небето и душата му се изпълвала с един непознат копнеж… Искало да лети – там горе във висините. Да се рее на воля в простора…, но знаело, че това не е работа за птиците от неговия вид – кокошките не правили такива неща. Не били родени за полет във висините… Макар и след 300 години, орелът приключил жизненият си път… като кокошка! Умрял… без да разбере, че е роден за полет!

Разпознахте ли някого в тази притча? Ако е така, може би е време да се запитате дали е време за промяна, дали сте родени за висините, или да се ровите в прахта. Кой, каквото търси, това ще намери… Право на избор…

Защото „дори да изберем да не избираме, пак избираме”. Но ако има избор, ти знаеш кой си, какво желаеш и опознаваш възможностите си, развитието, потенциала в която и да е паралелна реалност. Тогава си и Творецът, отдал се с Любов към Всичко, което Е и Свобода да избереш да си Себе си. Любов и творчество в Един-Е-Ние. Люботворене на себе си и Всичко, което Е!

За люботворенето и кокошката

2 коментара за “За люботворенето и кокошката

  1. "Нещата се случват с нас, а не със нас!" – Изида

    Първото е урок, а второто е страдание! Начина на възприемане на житейската ситуация предопределя и изборът ни!

    1. Да, така е, нещата се случват в нас и те са част от Цялото. Ние сме в него и то е в нас. Ако се отделим от него, се отделяме сами от себе си. И тогава говорим за външната намеса, която се случва с нас. И това за нас е болка и страдание, защото не преживяваме себе си… 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Към началото

Pin It on Pinterest