Любовта е неразбираемо нещо – идва обръща ти стомаха наопаки и уж си отива. Ама не. Не си е тръгнала. Седи в тебе, разяжда те като червей. Превръща се в пашкул от коприна и точно когато не очакваш, излита. Пеперуда, привлечена от лампата. Тогава й изгарят крилата. Тя го знае. И аз го знам. Но привлечена от светлината, пеперудата пристига, за да умре. Да умре в съня си. Лека нощ, скъпа моя. Ако само знаеше. Само да знаеше колко те обичам. Но това, което е достижимо, е нежелано. Разбирам го. И не го разбирам. Това няма значение. Искам те. Желая те. Но няма да те имам. Ти го каза. Твърде сме различни. За да се харесаме. Но не и за да се обичаме. Поне аз мога да те обичам свободно. Това не можеш да забраниш. Всичко останало е вятър и мъгла. Лондонска. Или българска – все тая. Не ме интересува. Гъста, лепкава. Моя. Единствена. Поне в мечтите. Истина, лъжа – думи, на които не вярвам. Не вярвам, че не ме обичаш. Искам те. Това е. Лека нощ. Дано да е! Твоя, моя, наша, лека, любовна. Единствена. Лека. Нощ. Като любовта. Онази – неразбираемата, която идва, обръща ти стомаха наопаки и уж си отива. Ама не. Не си е тръгнала. Седи в тебе, разяжда те като червей. Превръща се в пашкул от коприна и точно когато не очакваш, излита. Пеперуда, привлечена от лампата. Тогава й изгарят крилата. Тя го знае. И аз го знам. И въпреки това съм готов да умра. Като пеперуда. След това нека съм червей. Сега. И завинаги. Но изпълнен с любов. Луд. Лудост. За мен. От мен. От нас. Заради чувство. Тъпня. Но го има. Отврат. Но съществува. Гадост. Но е част от всемира, от въздуха, който дишаме, част от нас… Седи в тебе, разяжда те като червей. Превръща се в пашкул от коприна и точно когато не очакваш, излита. Ама не. Не си е тръгнала. Защо ли?
Любовта
🫶