Имах призовка. От полицията. Не знаех защо, пък и не исках да знам. Каквото и да е, не е важно. Затворих пощенската кутия и с призовката в джоба тръгнах за работа. Докато палех стария 13-годишен “Нисан” си мислех за дъщеря ми. Едно страхотно малко дете – жизнена, красива и дива. Спомних си как я снимах с осемте малки далматинчета на Джеска, а детето се търкаляше по земята с палетата и се смееше. Боже, на какво приличаше квартирата тогава…
Обувките бяха надъвкани, спалнята си беше кучкарник, но всичко това нямаше значение. Нали двете с майка й бяха щастливи. Ако знаеха само колко ги обичам…
Разтърсих глава, за да разпръсна видяното и завъртях ключа. Макар и стар, автомобилът послушно запали и тръгнах. Трябваше да отворя офиса. Докато
шофирах, звънна мобилния:
– Да?
– Г-н Димчев?
– Аз съм, кажете.
– Старши лейтенант Стоянов от III районно, представи се гласът. – Трябва да дойдете до тук.
– Съжалявам, имам работа. Получих призовката ви, но ще дойда, когато мога. Между другото, за какво става въпрос – ако мога да Ви отговоря веднага…
– Елате до 9.30 – леденостудена заповед прозвуча от другият край. – В противен случай ще пратя патрулката да Ви докара.
Какво искаше този? Каква патрулка, какви пет лева? Тези ченгета си мислят, че светът е техен. От друга страна… да ме приберат с патрулка? Обхвана ме страх. Какво ли чак толкова е станало? Отворих офиса, пуснах хората да работят, набързо дадох задачите и обратно в колата. Беше 9.15. Щях да стигна навреме.
– Здравейте! Идвам при старши лейтенант Стоянов.
Дежурният ме поглежда и пита:
– Име?
– Димчев.
– Сега… Ела с мен. Ето тук ще ти вземат отпечатъци.
– Бе вие луди ли сте? Какви отпечатъци? За какво?
– Не мога да ти кажа, така ми е наредено. Идвай тук!
Разтреперих се от нерви целия и направо се развиках:
– Първо, не ми говорете на ти. Второ, докато не ми кажете за какво ме викате…
– Бе, я идвай тука! – смени тона униформения и ме задърпа.
В този момент от дъното на коридора се показа глава:
– Кой е този?
– Димчев.
– Свалете му пръстови отпечатъци и го доведете при мен.
Нямаше как. Треперещ и бесен се оставих. В момента, в който влязох в кабинета, отново се развиках:
– Отношението ви е под всякаква критика. Как може…
– Седнете! Железният тон ме накара да млъкна и седнах.
– Познавате ли Румен Петров?
– Да.
– Откога не сте го виждали?
– Не знам. Два-три дни. А – не. Снощи вечерта беше у нас да се похвали, че почва нов бизнес – нещо голямо.
– Какво правихте?
– Нищо – дори не поиска да вечеря. Просто и аз не знам защо идва. Дойде, поседя, поговорихме и си тръгна. Защо?
– Кога си тръгна?
– Към 8 – 8.30. Ще ми обясните ли най-после за какво е този разпит…
– С кола ли беше?
– Откъде да знам – сигурно.
– Знаете ли каква кола кара.
– Ами… Не.
– Убит е.
– А?!?
– Вижте, съжалявам за това отношение към вас, но бяхме длъжни да проверим всички версии.
– Ама за какво става въпрос? Аз… Какво общо имам? Кога е станало?
– Намерили са го тази сутрин в колата му, недалеч от вас.
– И? Поради тази причина си позволявате да ме тормозите, да имате такова отношение, да се държите по този начин? Полиция – от която уж трябва да вземаме пример. За какво въобще става въпрос? Щом…
– Казах, че съжалявам и се извинявам. Бяхме длъжни да проверим всички версии. Вие знаехте ли, че… Как да ви го кажа? Знаехте ли, че жена ви…
Както си седях в недоумение, изведнъж прозрях цялата истина. Не чувах полицая, който нещо като че ли мънкаше. Мълчах, но в главата ми нахлуваха откъси от събития, които направо говореха. Сега разбирах. Жена ми и Румен… Онемял от наученото, бесен на себе си, разочарован от света, не знаех какво да кажа. Сещах се за нейните излизания; обясненията, че не се е наживяла и иска да бъде свободна; че я задушавам с любовта си и би искала поне малко спокойствие… Спомних си онази вечер, когато седях, чаках я и пишех.
Бях сигурен, че е с някого, но не знаех с кого. Сетих се за паркираната кола със светещи фарове, която виждах от кухнята в 5 сутринта… Докато очаквах да се върне и да погледне прекрасната ни дъщеря, сънуваща с разперени ръчички на спалнята… Пишех. Описвах болката на едно очакване…
Очакване
Чакам те…
Очаквам твоето завръщане.
Газта свисти в запалката,
свещта е на привършване…
От мисли – цял поток
в тази нощ, към себе си жесток,
аз пиша – опушен, изтерзан,
останал в глутница от мисли сам…
Не съм за теб живот.
Живея сам, озъбен като скот
и само в мислите дори
заплитам се. А в мен гори –
боли от ревност и от жал,
гори страстта, омазана със кал,
защото чакам точно теб,
но в тази нощ е неговия ред…
Загрубя играта стара…
Допушвам поредната цигара.
Изливам болка ред по ред,
Но ти не идваш. А чакам теб…