Той
Разчитам на теб
да се усмихвам тази нощ,
разчитам на теб –
да бъда аз – не лош.
Разчитам на теб,
за да забравя болката и този срам,
на теб разчитам –
да не бъда сам…
Тя
Разчитай на себе си
да се усмихваш тази нощ,
разчитай на себе си –
да бъдеш ти – не лош.
Разчитай на себе си
за да забравиш болката и този срам,
на себе си разчитай
да не бъдеш сам…
Така ли е?
не знам….
Но разчиташ ли на себе си
и аз ще бъда там…
Все чакаме на някой друг. Несигурни в себе си. Недоверчиви. Невярващи. И защо? Нещата са прекрасни. И защо не сме щастливи?. Защото не вярваме в себе си?… Защото искаме някой да ни помогне, да ни съчувства, да ни съжалява. А наистина можем да променим тези настройки. Наистина всеки носи таланта в себе си. Вярно, че може да не го е открил. Но дали го е потърсил?
Така си вървях по тротоара на „Алабин” и разсъждавах. Слънчевото време определяше живота на улицата. Загледах се. Нямаше някой, който да се замисли за това. Всички бързаха, блъскаха се, ругаеха… Усмивката сякаш беше лукс, недостижим за който и да е. Накъде бяха тръгнали? Не осъзнаваха ли, че този начин на поведение предопределя бъдещето им? Дали го искаха такова – начумерено, намръщено, ругаещо?… Не зная за тях. Аз исках да съм щастлив. Бях разбрал, правейки упражненията от онази книга на Джон Кехоу, че имам достатъчно качества, на които наистина мога да разчитам. Няма какво да чакам някой да ме открие. Няма защо да се съможалявам, че не ми върви. Ще съм такъв, какъвто съм! Дали ще ме харесат? И да не ме хареса някой – какво от това? Нали имам качества! Е, притежавам и лоши черти, но като поработя малко върху тях… Ами да! Пък и нали това, което правя ми харесва! Значи… Вдигнах глава и продължих разходката си. Леко се усмихвах. Нали не исках начумерено бъдеще?… Хе-хе.
Вървях и се заглеждах в хората. Те сякаш ме гледаха по друг начин. Ха, странно! Те наистина ме гледат по друг начин! В погледа им се вижда нещо… Да ето тази баба ме гледа с любопитство. А тази госпожица? С учудване. Хе-хе! Яко! Значи може! Усмихнах се на един господин и той чак се обърна и ме загледа замислено. Страхотно усещане. И в книгата го пишеше. Да! Сега разбрах! Мога! Защото искам да се променя. Просто не трябва да чакам нечие одобрение. Не можах да се сдържа:
– Здравейте госпожо! Какъв приятен слънчев ден, нали?
Чаровната дама ме погледна малко стреснато, но ми се усмихна, преди да отмине.
Хе-хе. Уникално! Да го направим тогава! Да накараме всички да се усмихнат. Дали обаче?… Не – махаме съмненията. Нали току що го проверих. По един или друг начин мога да го направя. Не! Заедно можем. О’кей, тогава. Да го направим!
Лежах върху четирите стола, измършавял от глада и предъвквах непрекъснатото усещане за вина. Виновен бях за всичко, което се случваше около мен – за това, че не ми плащаха за работата, а съм добър в това, което правя. За това, че вече четири години съм в София за да пробия, да спечеля пари и нищо не се получаваше, а се старая. За това, че напуснах семейството си… За това, че майката на малката ми дъщеря хареса друг, напускайки мен и страната, за да търси щастието си някъде в Европа, а дадох толкова много от себе си, за да им покажа, че съм добър съпруг и родител. За това, че другата ми дъщеря не иска да си говори с мен, обвинявайки ме в безнравственост и липса на любов. За това, че Ники вече го няма… Присъдата беше една: ВИНОВЕН. Заспивам…
Заглавие: Завръщане на миналото? Усещане за прошка?
Виждам основно „Бялата чешма”. Нещо странно витае във въздуха. Усещам го, но не разбирам какво е. Поглеждам чешмата. Все същата си е. Площадчето пред нея, покрито с плочи от бял варовик. Стълбите. Парапетите, полянката отстрани. Всичко си е на мястото. Търся недоловимото. Усещането не е положително, но и не дотам негативно. Странно. Прехвърлят се кадри от асмата, тротоара пред къщата на дядо и маминка, асфалтирания вече площад, пътеката към черкезката чешма…
Отдалечавам се от усещането. Връщам се обратно. Отново бялата чешма – нищо странно. Може би само това, че тя си тече и около нея навсякъде е мокро, но само по тревните площи. Самия площад е сух и там се усеща топлината. Жега. Слънцето припича. Обед е. Безлюдно е. Тръгвам отдясно и свивам по улицата надолу. Пред мен е зелената дървена врата на първата къща,
висока каменна ограда. Спомням си и друга триетажна къща, в която живееше някой, с който
сме играли. Напрягам се да си спомня името… Защо е всичко това?…
Стария орех. Нежния аромат на сигурност от това, че дядо е там. Лозето с вишната, баирът, набразден като пънкар от терасирането и слънчевото, топло, чак парещо слънце, изгонило хората от улиците… Лятно безвремие. Но защо?
Тълкувание: Събуждам се с усещане за прошка… Неприятното глождещо усещане обаче остава….
Лежах върху четирите стола, току що събудил се, с лист в ръка.
“Да простя? За какво? Малко ли преживях? Защо безвремието трябва да ми говори нещо? Или… Грешах ли? Връщане в миналото – дали не трябваше да го анализирам? Може би.
Започнах анализа още докато лежах. На първо място бе моята критичност. Каквото и да погледнех, към когото и да се обърнех, аз търсех да открия какво не му е наред, какъв недостатък има. Правех това без изключение дали се отнасяше за действие, вещ или човек. Но любимата ми част бяха хората. Проучвах дадена личност, за да открия къде са слабите му места. Правех го, за да мога после да го унижа, за да се издигна над него в своите представи. Защото исках да съм важен и значим. Мисленето ми беше изкривено, лишено от състрадание. Критичността преминаваше в обвинения. Бях съдник, убеден, че винаги е прав. Раздавах присъди и продължавах да доказвам правотата си на друго място. Това отровно поведение бе основната причина за присъдата, която сам си издадох. Бях въплътил чувството си за достойнство и пълноценност в представата, че винаги съм прав. Изпитвах потребност всеки да знае и признае, че съм прав. Облякох се и тръгнах към църквата „Света Неделя”. Запалих няколко свещи. Седнах на един от столовете…
„…Убеждението, че винаги сме прави и че трябва на всяка цена да отстоим правотата си, генерира негативност и дух на противопоставяне, което води до изолация и натрупва емоционалност вътре в нас. Тази емоционалност ни противопоставя на нас самите от една страна, но от друга, тъй като води до изолация, става така, че няма и с кого да я споделим. Така ние сами започваме да носим тежестта на самотата. И когато тя надхвърли предела на собствените ни възможности, започва саморазрушаване на организма. Най-напред в по-лека фаза – като болест, но когато не вземем необходимите мерки, може да се стигне и по-далеч – до самоунищожение. Как се проявява това ли? Направили сме нещо, което е в противоречие с нас самите. Можем да не го осъзнаваме, но организмът ни подсказва – разболяваме се. В лека форма. Отиваме на лекар. Взимаме си лекарства и насилствено премахваме болестта. Но противоречието остава. Следващият път заболяването е по-тежко, защото противоречията се натрупват. Изолираме се, не споделяме, не анализираме… Резултатът може да е страшен – организмът ни взема решение за самоунищожение – тумори, левкемия, анорексия, менингит…” Затова е прошката. Да я приложим към живота си искрено и така дa отхвърлим част от товара на собствените си емоции. Колкото по-емоционална е прошката, толкова по-добре. При това можем да я направим не като еднократен акт, а като начин на живот – от миналото до сега. За това е и безвремието. Няма време, в което да простим. Не е необходимо и да има хора. Затова е безлюдно. Прошката идва отвътре. Същността на процеса е в това, да изчистиш противопоставянето си към останалите, към онези, които са в света около теб – все едно дали това е някой друг или ти самият, приятел или съсед, роднина или враг. Просто прошка. Да простиш на себе си и на другите.
“Прощавам ти! Прощавам ти изцяло за всяка неприятност, която си ми създал и за всичко, което не си направил за мен. Прощавам и на себе си, ако поради незнание или грешни представи или действия съм те наранил!”. Интересното е, че не чувстваш вина. Някак си разглеждаш нещата отстрани. Представяш си как на даден човек му се случва нещо хубаво – как има това, към което се стреми. Виждаш го усмихнат, щастлив, доволен. Искаш на всички да им се случи нещо хубаво. Това е част от процеса на прощаването. Не всичко върви като по вода. Но постоянството в този процес води до емоционална и духовна промяна, която е необходима, за да изчистиш от себе си тежестта на вината. Когато аз имах задръжки и не успявах, четях едно стихотворение, което сам бях написал и което ме караше да отпускам собствените си спирачки:
Остави ме да простя
Благодарих ли ти за избора, любима?
За това, че още тук съм, че ме има?
Благодарих ли ти, че в моята безбрежност,
ме покори със мила нежност?
Благодарих ли?
Не, не съществува спомен…
Къде е отлетяла болката?
Защо сълзата се търкаля
по небръснатата буза
и как от мисълта за теб
ръката потреперва върху мокра блуза?
Прости ли вече,
че в душата ти се настаних?
Прости ли вече,
че не съгреших,
че пиян от щастие
звездите нощем ти броих…
Прости ли вече,
че чаках ти да кажеш “да”…
Иди си!
Остави ме сам да си простя!
Не виждаш ли, че всичко в мене изгоря…
Но точно за това, любима, ти благодаря,
С живота си,
с душата
и смъртта-
благодаря!
Трудно е да искаш на другите да им се случва нещо хубаво. Но докато наблюдаваш тяхното и своето поведение, започваш да ги опознаваш, да проумяваш мотивите им. Така прощаваш и се освобождаваш от вината. Аз давах прошката с искреност. Следваше страхотно облекчение – товарът падаше от гърба ми. Сигурно тогава разбрах, че всъщност прошката освобождава мен.
Станах от твърдия, скърцащ стол. Мислите ми още бяха заети с прошката. Свещите не бяха изгаснали. Някаква енергия се носеше в църквата. Ръцете ми чувстваха иглички, изтръпнали от дългото стоене неподвижен. Не бях изтрил сълзите си, които тръгнаха просто така – докато седях на стола. Не помня колко продължи. Не помня хората, които минаваха покрай мен. Помня цвета на пламъка и усещането. Усещане за топлина. Знаех защо е така. Бях простил. На всички. Интуитивно чувствах, че и те са направили същото. Най-вече Ники. Беше до мен. В мен. За да ми помогне… Изчезна дори неприятното глождещо усещане… Да освободим тези, които познаваме. И онези, които не познаваме. За да са щастливи. За да бъдем щастливи. Защото най-голямото щастие е да дариш щастие!
Сега, когато пиша тези редове, съм убеден, че прошката ни променя не само на духовно ниво – променя се и биохимията на организма. Променят се нагласите. Вината изчезва. А когато нея я няма, изчезва нервността, объркването, противопоставянето. Възприемаш хората по друг начин. Не разглеждаш нещата като добро и зло. Защото всъщност – добро и зло няма. Нашето собствено придадено значение създава и доброто, и злото.
Да простиш означава да бъдеш свободен!
Да си свободен означава да си щастлив!
Има ли някой, който не иска да е щастлив?