В колата беше студено. Чувах дишането на далматинеца на задната седалка. Краката ми започваха да замръзват. Коленете ме боляха. Погледнах в огледалото. Едно измършавяло, небръснато и отчаяно лице ме наблюдаваше. Бях глупак и неудачник. Просто не ми стигаше акъла как можах да повярвам на онази кучка, дето издаваше списанието. Да й повярвам, че като подпиша договор, ще имам сигурна работа. Ама така е – като се лакомя за пари… Напуснах Варна, дойдох тук и ето – вече трети месец спя на улицата. Не, че във Варна бях по-добре. После дойде обира на офиса… Т’ва е! Ако изкарам някога пари, обществена тоалетна ще дигна в центъра на София. Всички да ми пикаят на късмета. И онзи – взе ме на работа, изкара от мен две хилядарки чисто, пък ми даде някакви жълти стотинки. Добре, че поне 2-3 седмици имах къде да се къпя. А сега – нямам пари, сняг трийсе санта, студ, мириша на мърша. Колко дена стана – май седмица не съм се къпал. Ама на сегашната работа няма как! Гледа ме подозрително, не ми вярва… Аз ако съм – и аз така ще гледам на някой, дето една седмица ходи с едни и същи дрехи, не се къпе и бръсне… Да не говорим, че съм умрял от глад. С тези десет лева дето ги изкарах преди три дни – кое по-напред. Да купя нещо за храна, или да отида на баня? Купих хляб и лимонада. И вече трети ден с кучето делим един хляб. Предния, дето го оставих в торбата, Джеса го надушила и – като се върнах – само трохи по земята. Пък лимонадата замръзна -25 С. На всичкото отгоре е Коледа. Сега трябва половин час да я топля, че да пийна малко. Добре поне, че е кучето. При тези 25 градуса под нулата, досега щях да съм пукнал. Дано тази седмица изкарам нещо, че иначе Коледа до кофите ще я посрещна. Как да кажа на Ники, Цветка и Калина, че не ставам за каквото и да е. Мамка му! Нали за това дойдох в скапаната София. Цялата държава е такава. Ама аз съм най-големият скапаняк, че въобще още драпам да живея…
Стана още по-студено. 23 часа. До сутринта имаше много време. Викнах кучето, гушнах го и се покрихме с кашона. Чувствах болката в коленете, докато се намествах. Усещах някак, че на другия ден ще е още по-зле. Нямаше друг начин. С отработено движение се наместих и се дозагърнах с якето. Погледнах към прозорците на печатницата зад която спях, някъде в кв. Левски. По стъклата се бяха образували красиви ледени фигурки. Тази пред мен прилича на цвете. Нощната улична лампа се пречупваше по странен начин… Топлината на свитото куче достигна до мен и в приказните картини на кристалите, потънах в паралелната реалност на сънищата…
Душата ми плаче за сън,
за смърт ме моли живота…
Забравено е щастието вън –
пропусната безмълвна квота.
Смъртта е студ,
студът е смърт,
а болката прегъната
сред сивота потъва…
Потъва и потръпва,
а тялото изтръпва,
в картинна самота
отцежда се деня –
замръзнало цвете
върху стъкло на съня…
Бях убеден, че ще успея. Отблъснал се от дъното, плувах нагоре към светлината, към глътката въздух. Не, че нещо се беше променило кой знае колко. Но цялата ми същност, всичко в мене крещеше: „-Успях!”. Квартирата в „Младост” не беше нищо особено. Хазяйката – алкохоличка, не можех да си плащам редовно сто и двайсетте лева за наем. И какво от
това? Нещата тръгваха. Знаех, че на писмото, изпратено на автора на книгата, която ми помогна, ще получа утвърдителен отговор. Знаех, че след това няма да е лесно. Но бях абсолютно уверен в себе си. Гледах небето от терасата на седмият етаж, замислен за промяната. Тук-там някоя и друга забравена лампа осветяваше пространството. Семейство в отсрещният блок пак си общуваше с истерични крясъци. Чу се звук от счупено. Боже?!. Вечно недоволни от нещо, хората се обвиняваха, псувайки държава и правителство, търсейки утеха на нечие чуждо рамо… Резултатите бяха като тези, които се чуваха от отсрещният блок. Басовият тембър се усили, чу се отново същият звук от счупено, след това трясък на врата…
Лампите във входа светнаха за миг, после угаснаха. Самотни ридания изпращаха някой, който не знаеше къде отива и дали ще се върне…
Мъка…
Горчиво вино
до чаша първа –
една изстрадала,
изстинала
стена,
издигната против
волята-нашата,
една горяща свещ
със синя кръв,
угаснала, удавена в жарта
на българския дух,
на спомена
за къщите на двата ката,
на бъклицата с ракия отлежала
и болката от чашата преляла.
Но на кого продаваме
ония бели манастири,
които сториха
от грешниците християни
и как за корените,
потопени в българската пръст,
мислим като за дървета,
разпнати на кръст.
Оставаме такива –
като горчиво вино,
до горяща свещ,
върху изстинала,
изстрадана стена
на вечна гробница…
Нагласите на хората бяха такива, че те просто не знаеха какво вършат. Аз знаех! Знаех, че мисленето е рожба на навика. Навремето си бях позволил разсъждения, които за малко не
ме погубиха. Сега те си бяха отишли. Самоунищожителните мисли, отглеждани в продължение на много години вече бяха изчезнали някъде далече в миналото. Дори не ги помнех. Бях нов човек. Убеден в себе си и възможностите си. И изпълнен с желание да предам тази убеденост на всички. „Това, което мислим твори онова, което се случва”.
Какво са облаците, ако не извинение за Небето?
Какво е дъждът, ако не сълзи към Земята?
Какво е животът, ако не бягство от Смъртта?…
Болката ражда живот…
Ликувай Лукави –
битката спечели –
сред многото жени, които ме обичат
не съществува тази, седнала до мен…
От много имена, с които ме наричат,
го няма туй, с което съм роден…
И в тази безнадеждност, седнал на дъга,
осмислям себе си и своята война,
която ти спечели – докоснал ме с ръка –
жената на живота ми превърна във Луна…
Предавам се – и твоите ръце горят,
душата ми гори сред твоите длани
загубих битката и сам ще се изпепеля,
превръщайки душата си в кървяща рана.
Ликувай Лукави –
ти вече ме отне
от любовта в живота,
от бягството в смъртта,
от сълзите в земята,
от красотата на нощта…
Какво е дъгата, ако не прикритие на Небето?
Какво са звездите, ако не път към Надеждата?
Какво е живота, ако я няма Смъртта?…
Мълчанието ражда тишина…