Кан Алп-Бий (378 – 402 г.), син на кан Булюмар (363 – 378 г.), разбил садумците (готите) и ги принудил да бягат в Рум (понастоящем Константинопол). През 378 г. той разгромил осемдесетхилядната армия на император Валент при крепостта Дере (сега Адрианопол), близо до планината Арбат (днешни Родопи).
В резултат на тази победа той е известен и под имената кан Дере и кан Арбат. При тези сражения самият император Валент изгорял в един дворец. В пепелищата на порутената крепост кан Алп-Бий намерил императорската корона на Валент, която отнесъл като подарък на своя баща – кан Булюмар, в българската столица кан-Балин (днес Киев). В опожарената крепост той намерил и малка пантера, която също взел със себе си и решил да обучи.
Оттогава животът му се променил – грижите за малката пантера осмислили дните му на воин. Тя растяла и той я обучавал да се развива като истинско диво животно – хапела хищно и разярено като звяр и оставяла следи от острите си нокти. Не се страхувала от нищо – смелостта била в кръвта ѝ, очите й светели, тялото й се извивало с грация и ловкост, сякаш плувала в пространството, а жертвите замирали неподвижно от непреклонността, която излъчвала.
Колкото повече време минавало, толкова повече канът се привързвал към пантерата. Но тя се отдалечавала, бягала от хората, избирала такива места, в които рядко би се срещнал човек, и сякаш се отдавала на своите мисли. Започнала да ненавижда хората, заради това, че те се държали така, сякаш само те са специални същества. Пантерата се питала защо всички други е необходимо да са им подчинени и задължени, след като природата е уникална в своята същност.
Животът изисква хармония. Наруши ли се равновесието, винаги има губещи. Постепенно спряла да се завръща при Алп-Бий, който страдал безмерно. Бродел по цял ден из гората и я търсел. И така минали години. Разчуло се, че много хора са загинали от ноктите и зъбите на пантерата…
Един ден на една стръмна пътека в планината Арбат Алп-Бий видял хищното животно и застинал в безмълвно очакване. Тя се спряла точно преди да го нападне – в нея се борели ненавистта към хората и любовта към този, който я отгледал. Тялото ѝ грациозно потрепнало, ловко скочила до него. От очите ѝ продължавала да струи присъщата непреклонност. И когато Алп-Бий вече очаквал най-лошото, тя кротко легнала в краката му.
Любовта победила дори зова на кръвта!
Любовта е пълна отдаденост към, на и за Всичко, което Е! Истинската любов е даването на свобода и право на всеки да има право. Приемане и отдаване вървят ръка за ръка, когато желаем да изградим свят на хармония с Всичко, което Е!